Джоан Харис - Крайбрежие

Нашият прилив се обърна на двайсет и първи декември, в осем и трийсет сутринта. Чух внезапно свистене, когато вятърът се промени, последният и най-силен декемврийски прилив най-после отстъпи пред рифа в Ла Жьоте. Бях отишла сама в Ла Гулю, както правех всеки ден, за да огледам за някакви признаци за промяна. На бледата утринна светлина зелените като водорасли камъни лежаха непокрити и плитчините едва се очертаваха на отлива. Няколко от дървените колчета, които отбелязваха старите развъдници на стриди, останали непокътнати през зимните бури, стърчаха от водата с провиснали въжета. Когато се приближих, видях ясно ватерлинията, в която плуваха довлечени от прилива отломки: парче връв, кошче за омари, разкъсана гуменка. В една локва до краката ми зеленееше самотна мида.

Беше жива. Необичайно. Приливите в Ла Гулю рядко окуражаваха морските твари да се настаняват тук. Понякога идваха морски таралежи. Изхвърлени медузи се въргаляха на брега като найлонови торби. Наведох се да разгледам камъните под краката си. Целите в тиня, те образуваха широка ивица, по която беше опасно да се върви. Но днес забелязах нещо ново. Нещо по-твърдо от наноса в плитчините, по-светло и лъскаво, от което камъните блестяха покрити със слюден прах.

Пясък.

О, едва ли стигаше да покрие дланта ми. Но беше пясък: светлият пясък на Ла Жьоте, който блести от яркия пръстен на залива. Бих го разпознала навсякъде.

Казах си, че не е кой знае какво: тъничък слой, донесен от прилива, нищо повече. Това не означаваше нищо.

Това означаваше всичко.

Събрах колкото можах в дланта си — щипка, точно колкото да я стисна с пръсти — и се втурнах нагоре по скалистата пътека към стария бункер. Флин беше единственият човек, който би разбрал значението на тези няколко песъчинки. Флин, който беше на моя страна. Заварих го полуоблечен да пие кафе, чантата му стоеше приготвена до вратата. Когато влязох задъхана, той ми се стори уморен и необичайно умърлушен.

— Успяхме! Виж! — аз протегнах разтворената си длан.

Той гледа дълго време, после сви рамене и започна да нахлузва ботушите си.

— Щипка пясък — каза с безизразен тон. — Може и да го видиш, ако ти влезе в очите.

Въодушевлението ми угасна също така внезапно, както се бе породило.

— Но това показва, че действа — отвърнах аз. — Твоето чудо. Започна се.

Флин не се усмихна.

— Аз не правя чудеса.

— Пясъкът доказва обратното — упорствах аз. — Ти обърна прилива. Спаси Ле Салан.

Флин избухна в злобен смях.

— За бога, Мадо! За нищо друго ли не мислиш? Наистина ли това е всичко, което някога си искала? Да бъдеш част от този… този жалък кръг от неудачници и дегенерати, без пари, без живот, които остаряват, оцеляват, молят се на морето и с всяка година измират все повече и повече? Може би според теб трябва да благодаря, че съм се забил на това място, че това е някаква привилегия… — Флин млъкна, гневът му рязко утихна и той погледна през мен към прозореца. Злобният поглед бе изчезнал така безследно, сякаш никога не го беше имало.

Стоях изтръпнала, сякаш ме беше ударил. И все пак винаги бях усещала това у него — напрежението, заплахата всеки миг да избухне.

— Мислех, че тук ти харесва — казах аз. — При тези неудачници и дегенерати.

Той сви рамене — сега изглеждаше засрамен.

— Така е — отвърна. — Може би повече, отколкото трябва.

Последва мълчание, през което Флин продължаваше да гледа към прозореца и изгревът се отразяваше в тъмносивите му очи. После погледна мен, разтвори пръстите ми и разглади пясъка в дланта ми.

— Песъчинките са малки — отбеляза накрая. — Има много утайка.

— Е?

— Ами, лек е. Няма да се слегне. Плажът има нужда от твърда основа — скали, камъни, такива неща, — за да го задържи. Иначе просто ще се измие. Всичкият.

— Разбирам.

Той забеляза изражението на лицето ми.

— Това означава много за теб, нали?

Нищо не казах.

— Един плаж няма да превърне това село в Ла Усиниер.

— Знам.

Флин въздъхна.

— Добре. Ще опитам.

Той сложи ръце на раменете ми. За миг усетих как чувството за неизбежност се нагнетява като статично електричество. Затворих очи, долових уханието му на мащерка и стара вълна, примесено с аромата на дюните сутрин. Малко тежък, като мириса на пространството между крайбрежните колиби в Ла Усиниер, където се криех и чаках баща си. Тогава видях лицето на Адриен, която ме гледаше и се усмихваше с широката си начервена уста, и побързах да отворя очи. Но Флин вече се беше обърнал.