Джоан Харис - Крайбрежие

— Можете да се заклещите там — упорствал Аристид. — Вятърът ще блъсне „Сесилия“ в скалите и вие…

Флин само поел въздух и отново се гмурнал. Ален се качил в лодката.

— Ще трябва скоро да се връщаме, иначе ще хвърляме котва върху скалите — извикал Ксавие през вятъра.

— Къде е Гислен? — попитал Ален и се изтръскал като куче.

— Ей там! Всички са вече в лодката освен Руже.

Вълните се надигали. Приливът тръгнал иззад Ла Жьоте и на светлината на фенерите всички видели как напречното течение към Гризнос набира инерция с покачването на водата. Плитчините се превръщали в открито море, а бурята приближавала. Дори аз го усещах. Въздухът беше зареден с електричество. „Сесилия“ се разтърсила — един непривързан модул се блъснал в нея, — Матиас изругал и седнал с цялата си тежест. Ален оглеждал тъмната вода за Флин и за малко не паднал от лодката.

— Не става — тревожно казал той. — Ако не вържем последните два кабела, тази преграда ще се разкъса на парчета.

— Руже! — провикнал се Аристид. — Руже, добре ли си?

— Витлото е свободно — извикал Гислен от кърмата. — Значи Руже все пак го е освободил.

— Тогава къде е, по дяволите? — изревал Аристид.

— Вижте, след малко трябва да тръгваме — настоявал Ксавие. — После ще бъде много трудно да се върнем. Дядо, наистина трябва да тръгваме!

— Не. Ще почакаме.

— Но, дядо…

— Казах: ще почакаме! — Аристид погледнал Ален. — Не искам никой да разправя, че Бастоне е изоставил приятел в беда.

Ален устоял на погледа му около секунда, после се обърнал да намотае едно въже в краката си.

— Руже! — извикал Гислен с цяло гърло.

След миг Флин се показал на повърхността, но от другата страна на „Сесилия“. Ксавие го забелязал пръв.

— Ето го! — изкрещял той. — Издърпайте го!

Флин се нуждаел от помощ. След като успял да освободи веригата изпод лодката, сега модулът трябвало да се намести. Някой трябвало да държи модулите достатъчно дълго, за да бъдат закрепени отново едни за други. Опасна работа: при по-силна вълна човек лесно можел да се заклещи между тях. Освен това цялата преграда сега била под водата: в такова черно и бурно море задачата била най-малкото рискована.

Ален свалил рибарската си куртка.

— Аз ще се заема — предложил той. Гислен пожелал да отиде на негово място, но баща му го спрял. — Не. Нека аз — казал и потопил крака във водата. Останалите в лодката източили вратове, за да виждат какво става, но освободената от веригата „Сесилия“ започнала да се отдалечава от плаващия риф.

Приливът набирал сила: останала само тънка ивица кал, в която да се хвърли котва. После щяло да има само скали, а с вятър откъм гърба доброволците щели да се озоват между тях и надвисналата буря. На брега аз чувах призрачни писъци от борда на „Сесилия“, виждах тревожна светлинка и после през бинокъла забелязах как издърпаха от водата два силуета. От такова разстояние не можех да преценя дали всичко е наред. След писъците не последва сигнал.

От брега на Ла Гулю наблюдавах нетърпеливо приближаването на „Сесилия“. В небето зад нея блесна гръмотевица. Луната, на която оставаха само няколко дни до пълнолуние, се скри зад стена от облаци.

— Няма да успеят — отбеляза Капюсин, като гледаше стопяващите се плитчини.

— Не се движат към Гризнос — каза Омер. — Познавам Аристид. Винаги казва, че ако попаднеш в прилив, трябва да тръгнеш към Ла Гулю. По-далеч е, но теченията не са толкова силни и е по-безопасно да се хвърли котва.

Омер беше прав. След половин час „Сесилия“ заобиколи Поент с клатушкане, но все още достатъчно стабилна, и насочи нос към Ла Гулю. Ние се втурнахме след нея, без да знаем дали рифът е завършен или изоставен на произвола на съдбата.

— Вижте! Ето я!

„Сесилия“ влезе в залива. Зад нея вълните надигаха бели хребети и отразяваха зловещото небе. Вътре в залива беше относително спокойно. Червената светлина на фара озари за кратко хората в лодката. Сред шума на вятъра долавяхме гласове, които викаха и пееха.

Странен и неестествен звук в студената нощ, обещаваща буря съвсем близо зад тях. Светлината от фенера на Аристид осветяваше шестимата души в лодката и сега, когато наближиха, ние виждахме поотделно всяко лице, озарено като от лагерен огън. Там бяха Ален и Гислен в дългите си палта, и Ксавие, изправен на кърмата, а до него Аристид Бастоне и Матиас Геноле. Картината беше драматична като платната на Джон Мартин може би, с това апокалиптично надвиснало небе: двама старци с дълги коси и офицерски мустаци, обърнати в профил, мрачно и победоносно загледани в брега. Едва по-късно осъзнах, че това бе първият път, в който виждах Матиас и Аристид седнали един до друг по този начин, извили гласове в обща песен. За един час враговете бяха станали ако не приятели, то поне нещо като съюзници.