Джоан Харис - Крайбрежие

Флин се отдалечи от прозореца, където стоеше дотогава.

— Започна се — каза той. — Утре може да бъде прекалено късно.

Ален го погледна.

— Нали не искаш да кажеш, че трябва да го направим тази нощ?

Матиас посегна към чашата си с дьовиноаз и се засмя с неудоволствие.

— Не видя ли какво е времето вън, а, Руже?

Флин сви рамене и нищо не каза.

— Е, тази нощ не можете да ме изкарате навън — продължи старецът. — На Ла Жьоте е тъмно, наближава буря и отливът ще трае кратко. Добър начин сте избрали да се убиете. Да не мислите, че Светицата ще ви спаси?

— Мисля, че Светицата вече си свърши работата — каза Флин. — Оттук нататък сме ние. И аз мисля, че ако изобщо искаме да довършим, това трябва да стане сега. Ако скоро не подсилим първите модули, ще загубим всякакъв шанс.

Ален поклати глава.

— Само луд човек може да излезе навън по това време.

Аристид се подсмихна злобно от своя ъгъл.

— Тук ви е удобно, а? Вие, Геноле, сте все едни и същи. Стоите си в бара и кроите планове, докато животът отвън си тече. Аз ще дойда — отсече той и с мъка се изправи. — Ще държа лампата, ако не мога да направя друго.

Матиас тутакси скочи на крака.

— Ще дойдеш с мен — нареди той на Ален. — Няма да допусна един Бастоне да разправя, че ние, Геноле, се боим от малко работа и вода. Приготвяй се, и бързо! Да беше само тук моята „Кориган“, щяхме да свършим за нула време, но какво да се прави! Защо…

— До моята „Пеош“ твоята „Кориган“ приличаше на крайбрежен кит — подразни го Аристид. — Спомням си, когато…

— Тръгваме ли? — прекъсна го Капюсин, като се изправи. — Аз пък си спомням, че някога вие двамата ставахте и за друго, освен за приказки!

Аристид я погледна и се изчерви до корените на мустаците си.

— Ей, Ла Пюс, това не е работа за теб — отговори той сърдито. — Аз и момчето ми…

— Това е работа за всички — каза Капюсин и навлече якето си.

Сигурно представлявахме странна гледка, докато вървяхме през плитчините към Ла Жьоте. Аз докарах крика на гъсенични вериги, единствената му светлина се отрази в плитчините и по доброволците в ботуши и рибарски куртки затанцуваха сенки. Приближих се досами водата, като влачех след себе си ремаркето, на което се мъдреше „Сесилия“. Плоскодънната лодка за стриди се движеше с лекота в плитки води и лесно се товареше от пясъка. Използвахме крика, за да качим един модул на лодката. Тя затъна във водата под тежестта му, но издържа. Имаше по един човек от всяка страна, който да придържа товара. Други доброволци помогнаха да довлечем и да бутнем „Сесилия“ в по-дълбоки води. Бавно, с помощта на дългите весла и малкия двигател лодката за стриди пое към Ла Жьоте. Повторихме този бавен, мъчителен процес четири пъти и докато свършим, приливът наближи.

След това не видях много. Моята работа беше да докарам частите от плаващия риф, после да върна крика и ремаркето на брега. Оттам нататък можех само да се взирам в светлинката, в силуета на „Сесилия“ над синкавите пръстеновидни очертания на брега и да се вслушвам в гласовете сред шума на вълните и вятъра.

Приливът беше близо. Без лодката аз не можех да се присъединя към останалите, но ги наблюдавах с бинокъл от дюната. Знаех, че времето изтича. На Льо Дьовен приливът идва бързо — може би не толкова, колкото под връх Свети Мишел, където вълните се движат по-бързо от галопиращ кон, но със сигурност може да изпревари бягащ човек. Лесно е да се озовеш под вълните, а точно между Поент и Ла Жьоте теченията са бързи и опасни.

Прехапах устни. Много се бавеха. На Ла Жьоте бяха шест човека: Бастоне, Геноле и Флин. Твърде много за лодка с размерите на „Сесилия“. Сега едва ли стигаха дъното с краката си. Виждах движещи се светлини по пясъчните ивици, на опасно разстояние от брега. Уговореният сигнал — две присветвания. Всичко вървеше по план. Но много се бавеха.

По-късно Аристид ми разказа. Веригата, закачена на единия от модулите, попаднала под лодката, като спряла витлото. Морето се надигало. Това, което било толкова просто при отлив, сега станало почти невъзможно. Ален и Флин се борели със закачената верига, като използвали недовършената преграда вместо лост. Аристид седял на носа на „Сесилия“ и наблюдавал.

— Руже! — извикал той, когато Флин се показал над водата след поредния неуспешен опит да освободи веригата. Флин го погледнал въпросително. Бил без яке и шапка, за да се движи по-лесно. — Не може така. Не и в това време.

Ален погледнал нагоре и една вълна го блъснала право в лицето. Той се закашлял, изругал и се гмурнал.