Джоан Харис - Крайбрежие

Стори ми се, че в думите му долових тъжна нотка.

— Изгнаник? За такъв ли се смяташ?

Флин се разсмя.

— Забрави.

Не забравих, но знаех, че не мога да го накарам да говори, ако не иска. Мълчанието му обаче не попречи на въображението ми да заработи. Дали не бе дошъл на Льо Дьовен, за да избяга от проблеми със закона? Възможно беше: хора като Флин винаги плават твърде близо до вятъра, а и аз често се питах как изобщо се е озовал на Льо Дьовен, малък остров, неотбелязан дори на картата.

— Флин — престраших се аз накрая.

— Да?

— Къде си роден?

— На място като Ле Салан — отговори той безгрижно. — Малко селце по крайбрежието на Кери. Място с плаж и нищо повече.

Значи все пак не беше англичанин. Зачудих се какви други погрешни заключения съм си направила за него.

— Никога ли няма да се върнеш там? — беше ми трудно да проумея как може да не го е грижа къде е родното му място, виждах в него съмишленик, който трябваше да споделя и влечението ми към дома.

— Да се върна? Господи, не! За какво да се връщам?

Аз го погледнах.

— За какво дойде тук?

— Да търся пиратско съкровище — отвърна Флин със загадъчен глас. — Милиони франкове, цяло състояние в дублони. Щом го откопая, ще се махна — фют! — начаса. И после — здравей, Лас Вегас! — той се усмихна широко. И въпреки това пак ми се стори, че долових онази нотка на тъга, почти съжаление, в гласа му.

Отново се огледах из стаята и за пръв път осъзнах, че въпреки приветливия й вид там не се вижда нито една лична вещ, нито една снимка, книга, писмо. Той можеше да си тръгне още утре, казах си аз, без да остави и намек за това кой е бил и накъде е тръгнал.

Следващите две седмици донесоха по-силни приливи и по-буйни ветрове. Три дни работа отиде напразно заради лошото време. Луната узря от сърп до резен. Пълнолунието на равноденствие води след себе си бурите. Знаехме го и мълчаливо бързахме да изпреварим луната.

След посещението ми в Лез Имортел Брисман бе станал необичайно мълчалив. Въпреки това долавях любопитството му, предпазливостта му. Седмица след разговора ни той ми изпрати малка бележка с цветя и покана за престой в хотела без ограничения във времето, ако положението в Ле Салан стане прекалено нетърпимо. По всичко личеше, че не знае нищо за работата ни и мисли, че аз прекарвам времето си в ремонтиране на къщата, за да я направя по-обитаема за Дебелия Жан. Хвалеше ме за предаността ми, като същевременно изказваше голямата си болка и съжаление за недоверието ми към него. Накрая се надяваше, че нося подаръка му и изразяваше желание колкото може по-скоро да ме види облечена с него. Всъщност червената рокля стоеше неразгъната в дъното на гардероба ми. Не бях се осмелила дори да я пробвам. Освен това сега, когато работата по преградата вървеше към края си, имаше още много неща за вършене.

Флин се беше отдал изцяло на проекта. Колкото и усърдно да работехме, той винаги беше в центъра на събитията, преместваше тежести, провеждаше изпитания, изучаваше диаграми, хокаше недисциплинирани работници. Никога не падаше духом, дори седмица по-рано, когато приливите започнаха да се усилват, Флин не загуби самообладание. Можеше спокойно да мине за саланец, който се бори с морето за своето късче земя.

— Впрочем, защо го правиш? — попитах го една вечер, когато отново остана до късно в хангара да подсилва съединителните звена на завършените модули. — Преди казваше, че е безсмислено.

Бяхме сами в хангара. Примигващата светлина на единствената неонова лампа беше недостатъчна за целта. Миризмата на масло и гума беше непоносима.

Флин ме погледна с присвити очи над модула, който проверяваше.

— Това оплакване ли е?

— Разбира се, че не. Просто се чудех какво те е накарало да промениш мнението си.

Флин сви рамене и отметна косата от очите си. Неоновата светлина го обля, като оцвети косата му в неестествено червено и направи лицето му дори по-бледо от обикновено.

— Ти ми даде идея, това е всичко.

— Аз ли?

Той кимна. Почувствах се нелепо щастлива от мисълта, че съм изиграла ролята на катализатор.

— Разбрах, че с малко помощ Дебелия Жан и останалите ще могат да изкарат в Ле Салан още дълго време — каза Флин, като стисна с клещи краищата на един авиационен кабел. — Просто реших да им дам начален тласък.

На тях. Забелязах, че никога не казва „ние“, макар че тук го приемаха с по-голяма готовност, отколкото мен.

— А ти? — внезапно попитах аз. — Ще останеш ли?