Джоан Харис - Крайбрежие

Аристид го погледна, без да каже нищо. Омер, Ксавие, Тоанет и останалите ги наблюдаваха в очакване. Ако Геноле и Бастоне приемеха идеята, тогава всички щяха да последват примера им. Матиас вдигна поглед, непроницаем над генералските му мустаци. Флин се усмихна. Аз затаих дъх.

После Аристид кимна едва забележимо — на острова това се счита за демонстрация на уважение. Матиас кимна в отговор. Двамата си стиснаха ръцете.

Отпразнувахме решението им под каменния взор на Марин дьо ла Мер, светицата покровителка на всичко изгубено в морето.

Когато се прибрах у дома, вече беше сутрин. Дебелия Жан не се виждаше никъде, а капаците на прозорците бяха още затворени, затова предположих, че си е легнал, и реших да последвам примера му. Събудих се в два и половина от тропане по вратата и тръгнах сънена към кухнята, за да отворя.

Беше Флин.

— Ставай и се приготвяй — шеговито ме пришпори той. — Трудното едва сега започва. Готова ли си?

Бързо се погледнах. Бях боса, полуоблечена в снощните влажни и смачкани дрехи, косата ми, цялата в засъхнала сол, бе сплъстена като метла. Той обаче изглеждаше по-весел от всякога, с коса, грижливо вързана на опашка ниско на тила.

— Няма защо да гледаш толкова самодоволно — отбелязах аз.

— Защо не? — отвърна Флин усмихнат. — Мисля, че мина добре. Изпратих Тоанет да събира волни пожертвувания, освен това пренасочих малко щайги от фабриката за пакетиране на риба за изграждане на модулите за плаващия риф. Ален ще се свърже с гаража. Реших, че може би ще успееш да намериш тел и вериги за котвите. Омер ще забърка бетона. Останало му е малко от вятърната мелница. Ако времето се задържи такова, мисля, че ще успеем да приключим до края на месеца — той забеляза изражението на лицето ми и млъкна. — Виж ти — каза предпазливо, — нещо ми подсказва, че някой се кани да ми откъсне главата. Какво има? Кафе ли искаш?

— Бива си те — отговорих му аз. Очите му се разшириха от учудване.

— Сега пък какво?

— Можеше поне да ме предупредиш. Ти и твоите чудеса! Ами ако нещо се беше объркало? Ами ако Дебелия Жан…

— Всъщност мислех, че ще останеш доволна — каза Флин.

— Това е нелепо. Преди да се опомним, на Поент ще гъмжи от хора — всички ще идват да видят къде е станало чудото.

— Ще бъде добре за бизнеса, ако стане така — отбеляза Флин.

Не му обърнах внимание.

— Беше жестоко. Как само повярваха — горката Дезире, Аристид, дори баща ми. Как лесно паднаха в капана, всички до един. Отчаяни, суеверни хора. Наистина успя да ги убедиш, а? И ти беше забавно.

— Е, какво от това? Свърши работа, нали? — той изглеждаше по-скоро обиден. — Нали това е проблемът? Няма нищо общо със саланци или с достойнството им. Проблемът е, че аз направих това, което ти не можа. Аз, чужденецът. И те ме послушаха.

Предполагам, че това беше вярно. Фактът, че го каза, никак не ми хареса.

— Забелязах, че миналата нощ нямаше никакви възражения — отбеляза Флин.

— Тогава още не знаех какво си намислил. Камбанния звън…

— Ла Маринет — той се усмихна. — Добре се получи, струва ми се. Касетофон и стари тонколони.

— А Светицата? — не ми беше приятно да засилвам допълнително самодоволството му, но бях любопитна.

— Намерих я в деня, когато те заварих в Ла Буш. Смятах да кажа на Дебелия Жан, помниш ли? Ти реши, че съм откраднал нещо.

Помнех. Театралността на декора — поетичността — вероятно му беше допаднала. Фестивалът на Светицата, фенерите, химните, слабостта на саланците към живописното.

— Взех церемониалните одежди и короната от църковната канцелария в Ла Усиниер. Отец Албан за малко да ме хване, но аз успях да се измъкна навреме. Монахините бяха лесни.

Разбира се, лесни бяха. Цял живот бяха чакали това.

— Как качи статуята чак там?

Той сви рамене.

— Поправих крика на баща ти. Докарах го на мокрия пясък при отлив и я качих горе. Когато започна приливът, вече изглеждаше невъзможно. Мигновено чудо. Само добавяш вода.

Като се замислих, беше очевидно, наистина. Колкото до останалото, малко цветя, малко светлини за ефект, алпинистки котки, забити отзад в стената на църквата, неговото кану, закотвено наблизо за осигуряване на бързо бягство. Всичко изглеждаше толкова просто, когато човек знаеше истината. Толкова просто, че чак беше обидно.

— Единственият труден момент беше, когато Аристид ме забеляза на стената — каза Флин усмихнат. — Каменната сол не причинява сериозни наранявания, но щипе. Добре, че повечето не попадна в целта.