Джоан Харис - Крайбрежие

— Как, по дяволите, се е покачила там? — това беше Ален, който гледаше стъписан клатушкащата се Светица, сякаш не вярваше на очите си.

— А тия две свраки какво търсят тук? — изръмжа Аристид, озъбен на монахините. Но после млъкна. На тревата до сестрите се виждаше силует в нощница, коленичил и сключил ръце в молитва.

— Дезире!

Аристид се втурна колкото сила имаше към коленичилата фигура, която, като го видя да приближава, се обърна и го погледна с разширени от възторг очи. Изнуреното й лице сияеше.

— О, Аристид, тя се върна! — каза Дезире. — Това е чудо!

Старецът трепереше. Отвори уста, но в първите няколко секунди от нея не излезе нищо. Той подаде ръка на жена си и гневно занарежда:

— Ще пукнеш от студ, откачена стара кранто! Как ти хрумна да дойдеш чак дотук без палто, а? Сега ще трябва да ти дам моето! — и като съблече рибарското си яке, Аристид го наметна на раменете й.

Дезире не възрази, дори сякаш не забеляза.

— Чух Светицата — каза тя, като продължаваше да се усмихва. — Тя заговори — о, Аристид, тя ми заговори!

Малко по малко тълпата се събираше в подножието на стената.

— Боже мой! — възкликна Капюсин и сключи пръсти, за да се предпази от нещастие. — Това там Светицата ли е?

Анжело кимна.

— Макар че един господ знае как се е озовала там.

— Света Марина! — изплака някой от дюната. Тоанет падна на колене. Сред тълпата се разнесе въздишка — а-а-ах! Вълните се удряха в брега като удари на сърце.

— Тя е болна — каза Аристид, като се мъчеше да изправи Дезире на крака. — Помогнете ми.

— О, не — отговори Дезире. — Не съм болна. Вече не.

— Хей! Вие двете! — провикна се Аристид към кармелитките, които продължаваха да стоят под нишата на Светицата. — Ще ми помогнете ли да я вдигна или не?

Монахините го гледаха и не помръдваха.

— Получихме откровение свише — каза сестра Терез.

— В църквата. Като Жана д’Арк.

— Не-не, не като Жана д’Арк, тя е чула гласове, ma soeur , не е получила видения, и виж накрая докъде са я докарали.

Полагах усилия да чуя какво казват въпреки шума на вятъра.

— Марин дьо ла Мер, цялата в бяло, с…

— … корона и фенер, и…

— … воал на лицето.

— Воал ли?

Мисля, че започвах да разбирам. Сестрите кимнаха.

— И ни заговори, малка ми Мадо.

— Заговори. На нас.

— Сигурни ли сте, че е била тя? — не можах да се удържа да не задам този въпрос.

Кармелитките ме погледнаха, сякаш бях малоумна.

— Ами, разбира се, тя беше, малка Мадо. Кой…

— … друг да бъде? Каза, че тази вечер ще се върне, да…

— и…

— … ето я тук.

— … Там горе — последното казаха в хор с блеснали птичи очи.

Дезире Бастоне слушаше в захлас отстрани. Дебелия Жан, който също слушаше вцепенен, погледна нагоре и очите му се изпълниха със звезди.

Аристид нетърпеливо поклати глава.

— Видения. Гласове. Не си струва за такова нещо да станеш в студена нощ от топлото легло. Хайде, Дезире.

Но Дезире поклати глава.

— Тя им е говорила, Аристид. Казала им е да дойдат. Дойдоха — ти спеше, — почукаха на вратата, показаха ми надписа на църковната стена…

— Знаех си, че те стоят зад това! — избухна Аристид. — Дъртите му свраки…

— Не мисля, че е редно да ни наричаш свраки — обади се сестра Екстаз. — Тези птици носят лош късмет.

— Ние дойдохме тук — продължи Дезире. — И Светицата ни заговори.

Зад нас се източиха вратове. Множество очи примижаха от брулещия вятър. Множество ръце със сключени пръсти се вдигнаха, за да предотвратят нещастие. Долових тишината от затаения дъх на тълпата.

— Какво ви каза? — попита Омер накрая.

— Не беше много благопристойно — отвърна сестра Терез.

— Не-не — съгласи се сестра Екстаз. — Никак не подхождаше на светица.

— Защото е саланка — отсече Дезире, — а не някаква префърцунена усиниерка — тя се усмихна и хвана ръката на Аристид. — Жалко, че и ти не беше тук, Аристид. Щеше да я чуеш как говори. Толкова време мина, откак синът ни се удави: трийсет години са много време. Оттогава само горчивина и ядове. Не ми даваше да плача, не ми даваше да се моля, пропъди другия ни син с крясъците и кавгите си…

— Млъкни — прекъсна я Аристид с каменно лице. Дезире поклати глава.

— Не и този път. Ти се караш на кого ли не. Даже на Мадо крещиш, защото казва, че животът трябва да продължи, вместо да спре дотук. Искаш да стоиш и да гледаш как всичко потъва заедно с Оливие. Ти. Аз. Ксавие. Искаш всички да изчезнат. Всичко да свърши.

Аристид я погледна.

— Дезире, моля те…