Джоан Харис - Крайбрежие

— Мерседес си играе с огъня — заяви тя. — Ксавие Бастоне е добро момче, но дълбоко в себе си е същият инат като дядо си. Тя ще го загуби накрая — и доколкото познавам моята Мерседес, точно тогава ще проумее, че той е бил единственият, когото е искала.

Ако бе очаквала отсъствието й да предизвика някаква реакция, Мерседес със сигурност беше разочарована. Гислен и Ксавие продължаваха да се следят взаимно от срещуположните страни на солния канал, сякаш бяха любовници. От време на време ставаха малки инциденти, за които се обвиняваха един друг — срязано платно на „Сесилия“, кофа земни червеи, които по загадъчен начин бяха намерили пътя до един от ботушите на Гислен, — но никой не можеше да докаже нищо. Малкият Дамиен съвсем изчезна от Ле Салан и сега прекарваше по-голямата част от времето на крайбрежната алея в търсене на някого, с когото да се сбие.

Аз също се отдръпнах от останалите. Някога тук имаше живот дори извън сезона, чувстваше се някакъв потенциал. Сега село Ле Салан бе по-мъртво и по-инертно от всякога. Болеше ме, като го гледах. Затова ходех в Лез Имортел със скицник и моливи, но пръстите ми бяха непохватни и не можех да рисувам. Чаках: какво, кого — не знаех.

Флин не ми каза какво да очаквам. Смяташе, че е по-добре да не знам. Така щях да се държа по-естествено. След разговора ни той изчезна за няколко дни и макар да знаех, че крои нещо, отказваше да сподели с мен, докато накрая не го проследих.

— Няма да ти хареса — този ден Флин сякаш кипеше от енергия, очите му имаха цвят на барут — сиви, лъскави и взривоопасни. Зад гърба му вратата на бункера бе леко притворена и аз забелязах нещо увито в чаршаф, нещо обемисто. До стената стоеше лопата, черна от калта в плитчините. Той проследи погледа ми и затвори вратата с ритник. — Толкова си подозрителна, Мадо. Казах ти, работя над твоето чудо.

— Как да се уверя, че си започнал?

— Ще се увериш.

Отново погледнах към вратата на бункера.

— Нищо не си откраднал, нали?

— Разбира се, че не. Там няма нищо особено, само някои дреболии и отломки, които намерих при отлива.

— Пак крадеш — казах аз с неодобрение.

Флин се усмихна.

— Никога няма да забравиш онези омари, нали? Какво е една дребна кражба между приятели?

— Някой ден ще те хванат — предупредих го аз, като едва сдържах усмивката си — и като те застрелят, ще си получиш заслуженото.

Той само се изсмя, но на следващата сутрин намерих пред задната врата голям пакет, увит в хартия за подаръци и вързан с червена панделка.

Вътре имаше един-единствен омар.

Скоро след това започна всичко, в една студена и ветровита вечер. В такива бурни вечери Дебелия Жан често беше неспокоен. Ставаше от леглото, проверяваше дали капаците на прозорците са затворени или сядаше да пие кафе в кухнята, заслушан в морето. Чудех се какво толкова очаква да чуе.

Тази нощ го слушах да се суети по-дълго от друг път, защото и аз не можех да спя. Вятърът отново духаше от юг и се чуваше как драска по вратите, как пищи край прозорците като орда плъхове. Около полунощ задрямах и сънувах на пресекулки майка си, като забравях съня почти веднага след като се събудех, но помнех, че имаше нещо общо с шума от дишането й, докато лежахме една до друга в някоя от многото евтини стаи под наем, дишане, което понякога спираше за половин минута или повече, преди с хриптене да се съживи отново…

В един станах и направих кафе. През капаците на прозорците виждах червената светлина на фара в далечния край на Ла Жьоте, а по-нататък — огнено оранжев хоризонт, прорязан от топлинна мълния. Морето ревеше гърлено, вятърът не беше силен като при буря, но достатъчен, за да кара жиците на привързаните лодки да свирят и от време на време да засипва прозорците с пясък. Докато слушах, ми се стори, че чух един-единствен звън на камбана — бум!, — който прозвуча жално в общия хор на вятъра. Може би е плод на въображението ми, казах си, илюзия на нощта, но тогава го чух втори път, после трети, да отеква над вълните и вятъра с все по-голяма яснота.

Потръпнах. Започваше се.

Звънът на камбаната ставаше все по-силен: долиташе с вятъра откъм Поент. Звучеше призрачно, естествено глухо — камбана на потънала църква, предвещаваща нещастие. Когато погледнах към скалистия силует на Поент, ми се стори, че виждам нещо, някакво подскачащо синкаво сияние от морето. То подскочи право нагоре над земята, веднъж, дваж, удари се в облаците и с надуто самохвалство разцъфна в блед пламък.

Изведнъж осъзнах, че Дебелия Жан е станал от леглото и стои зад мен. Беше напълно облечен, дори с моряшка куртка и ботуши.