Джоан Харис - Крайбрежие

— Баща ми казва, че това е Ла Маринет — обадих се аз. За миг Геноле и Бастоне ме погледнаха. После Аристид поклати глава.

— Не е — каза той. — Само някой ни баламосва. Никой не е чувал звъна на Ла Маринет от…

Някакъв инстинкт ме накара да погледна назад, към дюната. На фона на разгневеното небе стоеше човек. Познах баща си. Аристид също го видя и не успя да каже каквото си бе наумил, само изсумтя и прехапа устни.

— Татко — кротко заговорих аз, — защо не се прибереш у дома?

Но Дебелия Жан не помръдваше. Прегърнах го с една ръка и усетих, че трепери.

— Вижте, всички са уморени — каза Ален с по-тих глас. Хайде просто да отидем и да видим какво става, а? Утре трябва да ставам рано — после се обърна към сина си неочаквано безцеремонно: — А ти прибери проклетата пушка, за бога. Да не мислиш, че се намираш в Дивия запад?

— Това е само каменна сол — започна Гислен.

— Казах: прибери я!

Гислен свали пушката намусен. От Поент се надигнаха още две мълнии, които разпиляха сини пламъци в неспокойния въздух. Почувствах как при шума от тях Дебелия Жан се сви.

— Огньовете на свети Елм — обяви Анжело. Аристид го погледна недоверчиво. Тръгнахме към Поент Гризнос. Към нас се присъединиха Омер и Шарлот Просаж, после Илер със своята тояга, Тоанет и още няколко души. Бум-бум — звънеше потъналата камбана, синият огън съскаше и гласовете ехтяха с въодушевление, което лесно можеше да премине в гняв, страх или нещо по-лошо. Огледах се за Флин, но никъде не се виждаше. Почувствах как в мен се надига тревога: надявах се, че знае какво прави.

Помогнах на Дебелия Жан да изкачи дюната, докато Ксавие подтичваше напред с фенера, а Аристид вървеше след нас, като влачеше дървения си крак и се облягаше на бастуна си. Останалите бързо ни настигаха, като стъпваха с неравни крачки по пясъка. Видях Мерседес с разпусната дълга коса и закопчано палто, облечено върху бялата й нощница, и разбрах защо Ксавие беше избързал напред.

— Дезире — промърмори Аристид.

— Няма страшно — казах аз. — Нищо няма да й се случи.

Но старецът не слушаше.

— Веднъж и аз я чух, знаете ли — говореше той по-скоро на себе си. — Ла Маринет. През лятото на черната година, в деня, когато Оливие се удави. Тогава се залъгвах, че е шум от корпуса на кораба, който дрънчи и бумти, докато морето го отнася. По-късно разбрах. През деня бях чул точно звъна на Ла Маринет. Предвещаваше нещастие, както винаги. А Ален Геноле… — гласът му рязко се промени: — Ален му беше приятел, нали знаете. Двамата бяха връстници. Понякога ходеха заедно за риба, макар че ние не одобрявахме това.

Аристид започваше да се уморява, тежко се облягаше на бастуна си, докато заобикаляхме голямата дюна. Оттатък бяха скалите на Поент Гризнос, останалата стена от разрушения параклис на Света Марина, която стърчеше към небето като мегалит.

— Той трябваше да дойде — продължи Аристид със заядлив тон. — Бяха се уговорили да се срещнат в дванайсет часа, за да пренесат каквото е оцеляло от стария кораб. Ако беше дошъл, можеше да спаси сина ми. Ако беше дошъл. Само че през това време той беше на дюните със своето момиче. Евелин Гайяр, дъщерята на Жорж Гайяр от Ла Усиниер. Загубил бил представа за времето. Загубил представа за времето! — повтори той с почти ликуващ тон. — Забавлявал се е до припадък, и то с това момиче от Ла Усиниер, докато приятелят му, моят син…

Когато стигнахме до върха на дюната, Аристид се беше задъхал. Група саланци бяха вече там, лицата им — озарени от светлината на фенерите. Огньовете на свети Елм — ако наистина бяха такива — вече не се виждаха. Камбаната също беше спряла да бие.

— Това е знак — извика някой, може би Матиас Геноле.

— Това е номер — промърмори Аристид.

Докато се взирахме в небето, прииждаха още хора. Предположих, че половината село вече се е събрало, а скоро щеше да стане още по-многолюдно.

Вятърът брулеше лицата ни, като ги засипваше със сол и пясък. Едно дете се разплака. Чух как зад гърба ми някой се моли. Тоанет викаше нещо за света Марина — молитва или предупреждение.

— Къде е жена ми? — крещеше Аристид над всеобщия шум. — Какво е станало с Дезире?

— Светицата — изписка Тоанет. — Светицата! Гледайте!

Ние погледнахме. И наистина, тя беше там, застанала над нас в малката си ниша, вдълбана високо в стената на църквата. Примитивна фигура, едва различима на мъждивата светлина, с остри черти, озарени от огнен блясък. Движенията на фенерите я съживяваха и кацнала на тази неестествена височина, тя се наместваше, сякаш се готвеше да полети. Фестивалните й одежди се издуваха около нея, а на главата й блестеше позлатената корона на света Марина. Под нея стояха благоговейно двете стари монахини, сестра Терез и сестра Екстаз. Забелязах, че на голата стена от рухналата църква, точно зад тях, имаше нещо надраскано или нарисувано: нещо като графити.