Джоан Харис - Крайбрежие

— Всичко е наред — казах аз. — Няма за какво да се тревожим. Това е буря, нищо повече.

Баща ми не отговори нищо. Стоеше сковано до мен — дървена фигура, като играчките, които в миналото майстореше за мен от изрезките в работилницата му. Нищо в поведението му не показваше, че ме е чул. Въпреки това усетих, че в него бушува някакво силно чувство, което ме хвана за гърлото, както котка забива нокти в парче найлон. Ръцете му трепереха.

— Всичко ще бъде наред — повторих глупаво аз.

— Ла Маринет — каза баща ми.

Гласът му отекна ръждясал и занемарен. Известно време сричките се гонеха в съзнанието ми и не можех да ги сглобя.

— Ла Маринет — отново изрече Дебелия Жан, този път по-настойчиво, като сложи ръка върху моята. Сините му очи сякаш молеха.

— Това е просто църковната камбана — успокоих го аз. — И аз я чувам. Вятърът донася звука от Ла Усиниер, това е всичко.

Дебелия Жан нетърпеливо поклати глава.

— Ла… Маринет — каза той.

Флин — сигурна бях, че това е негово дело — беше избрал подходящия символ в подходящото време. Но реакцията на баща ми на камбанния звук ме накара да изтръпна. Той стоеше изпънат като куче на каишка, стиснал с ръка моята до посиняване. Лицето му беше бяло като платно.

— Моля те, кажи какво има! — попитах аз, като внимателно освободих ръката си. — Какво ти е?

Но Дебелия Жан пак беше онемял. Само очите му говореха, помътнели от безпокойство, като очи на светец, прекарал твърде дълго време в отшелничество и накрая изгубил разсъдъка си.

— Ще изляза да видя какво става — казах. — Ще се върна след малко.

И като го оставих да стои до прозореца, аз навлякох непромокаемото си яке и излязох в навъсената нощ.

Шумът на вълните беше оглушителен, но звънът на камбаната продължаваше да отеква над него, тежък, безнадежден звън, от който сякаш земята потръпваше. Когато се приближих, иззад дюната се стрелна нов лъч светлина. Той се изкатери по небето, озари всичко наоколо, после също толкова бързо угасна. Виждах светлини в прозорците, отварящи се капаци, силуети, едва различими в палтата и вълнените шапки, застанали с любопитство по вратите и надвесени над оградите. Вече успях да разпозная масивната фигура на Омер под крайпътния знак, придружен от някакъв суетящ се човек в халат, който можеше да бъде само Шарлот. Ето я и Мерседес, застанала на прозореца по нощница. Ето ги и Гислен и Ален Геноле, и Матиас недалеч зад тях. Групичка от деца — сред тях Лоло и Дамиен. Лоло беше с червена шапка и подскачаше въодушевено в тънкия светъл процеп на отворената врата. Сянката му танцуваше лудо. Тъничкият му глас достигна до мен през бумтенето на камбаната.

— Какво става там, по дяволите? — това беше Анжело, нахлупил рибарския си каскет и загърнат до ушите в плащ. В едната си ръка държеше фенерче и за кратко освети лицето ми, сякаш да провери за непознати. Видимо се успокои, когато ме позна.

— О, ти ли си, Мадо? Ходи ли до Поент? Какво става там?

— Не знам — вятърът отнасяше гласа ми и го правеше тих и неуверен. — Видях светлините.

— Е, че как да не ги видиш? — Геноле вече бяха стигнали дюната, и двамата носеха рибарски фенери и пушки. — Ако някой кучи син си прави шеги… — Ален махна красноречиво с пушката си. — Не бих се учудил, ако Бастоне имат пръст в това представление. Още сега отивам на Поент да видя какво става, но ще оставя момчето да пази. Сигурно ме мислят за вчерашен, щом си въобразяват, че мога да се хвана на такъв номер.

— Който и да стои зад това, не са Бастоне — заяви Анжело и махна с ръка. — Виждам Аристид ей там с Ксавие подръка. И той като че ли бърза за някъде.

Това несъмнено беше старецът: бързаше по „Рю дьо л’Осеан“ колкото сила имаше, като се подпираше на бастуна си от едната страна и на ръката на внука си от другата. Дългата му коса се ветрееше неудържимо под рибарския каскет.

— Геноле! — изрева той, щом се приближи на достатъчно разстояние, за да го чуем. — Трябваше да се сетя, че вие, проклетници, стоите зад това! На какво си играете, по дяволите, че будите всички по това време на нощта?

Матиас се разсмя.

— Не ми хвърляй прах в очите — каза той. — Гузен негонен бяга. Само не казвай, че не знаеш нищо за това! Иначе как щеше да дотърчиш толкова бързо?

— Жена ми я няма — отговори Аристид. — Чух как се хлопна вратата. Да ходи по брега в това време — на нейната възраст! Ще се погуби! — той вдигна бастуна си и закрещя с глас, прегракнал от гняв: — Не можахте ли да й спестите това? Не ти ли стига, че синът ти… твоят син… — Аристид се хвърли към Матиас с вдигнат бастун и за малко да падне, ако Ксавие не го беше подпрял. Гислен вдигна пушката. Аристид изрева: — Хайде, давай! Стреляй, мислиш, че ме е страх! Стреляй в еднокракия старец, хайде, друго не може да се очаква от един Геноле. Давай, ще застана по-близо, ако искаш, че току-виж не си улучил — Санта Марина, няма ли да спре този проклет звън? — той направи неуверена крачка напред, но Ксавие го удържа.