Джоан Харис - Крайбрежие

Бях подсигурила по-малко от четвърт от необходимото разстояние. Въпреки това импровизираната ми преграда удържаше водата. Само крикът да не се беше развалил.

Вече се смрачаваше, макар че облаците се бяха поразсеяли. Небето към Ле Салан беше червено-черно и зловещо. Спрях за малко, за да разкърша гърба си, който ме болеше, и видях, че някой стои над мен на дюната — силуетът му се открояваше на фона на небето.

Дебелия Жан. Не можех да видя лицето му, но по позата му отгатнах, че гледа към мен. Това продължи само секунда, после, когато тръгнах към него, газейки тромаво през калната вода, той просто се обърна и изчезна зад хребета на дюната. Последвах го, но твърде бавно заради умората и разбрах, че докато стигна, той вече ще си е отишъл.

Отдолу виждах как течението напредва към залива. Приливът още не бе достигнал връхната си точка, но от мястото, където стоях, вече забелязвах слаби места в преградата си, откъдето водата щеше да се процеди през пръстта и камъните и да направи пробив. Тракторът вече беше до половината във вода: още малко и двигателят щеше да се намокри. Изругах и се втурнах обратно към брега, запалих трактора, той запъна два пъти, но накрая потегли шумно и възмутено, обгърнат в облак маслени изпарения, и излезе на безопасно място.

По дяволите прилива. По дяволите късмета. Гневно хвърлих камък във водата. Той падна близо до брега с присмехулен плясък. Издърпах останките от една мъртва азалия и също я хвърлих във водата. Почувствах как изведнъж в мен заплашително се надига ярост, готова да избухне, и след миг започнах да хвърлям каквото ми падне — камъни, парчета дърво и отломки. Лопатата, която бях използвала, още стоеше в ремаркето, аз я грабнах и започнах бясно да копая подгизналата пръст, като разпръсквах наоколо силен порой от вода и кал. Очите ми сълзяха обилно, гърлото ми беше пресъхнало. За миг сякаш се забравих.

— Мадо! Спри. Мадо!

Дори да бях го чула, не се обърнах, докато не усетих ръката му върху рамото си. Дланите ми бяха протрити под ръкавиците. Дъхът ми пареше. Лицето ми бе цялото в кал. Той стоеше зад мен, нагазил до глезените във водата. От обичайното му иронично изражение нямаше и следа: сега изглеждаше ядосан и загрижен.

— За бога, Мадо. Никога ли не се отказваш?

— Флин! — аз го гледах безизразно. — Какво правиш тук?

— Търсех Дебелия Жан — той се намръщи. — Намерих нещо в Ла Гулю. Нещо, което според мен може да го заинтересува.

— Още някой кош с омари? — язвително предположих аз, като си припомнях първия ми ден в Ла Гулю.

Флин пое дълбоко дъх.

— Ти си луда точно колкото него — каза. — Ще се убиеш тук!

— Някой трябва да направи нещо — отвърнах аз и взех лопатата, която бях захвърлила. — Някой трябва да им покаже.

— На кого? Какво? — Флин се опитваше да бъде спокоен, но не му се удаваше: в очите му блестеше опасна искрица.

— Да им покаже как да се борят — озъбих му се аз. — Как да се обединят.

— Да се обединят? — гласът му изразяваше презрение. — Не опита ли вече веднъж? Какво постигна?

— Знаеш, че нищо не постигнах — казах аз. — Само ако се беше намесил… теб щяха да послушат.

Той с мъка понижи тон:

— Ти май не разбираш. Аз не искам да се намесвам. През по-голямата част от живота си съм съжалявал за това, че съм се месил в едно или друго. Човек прави нещо, а то води до друго, после до трето…

— Щом Брисман е успял да укрепи Лез Имортел — упорито процедих през зъби, — значи и ние можем да направим същото. Можем да вдигнем наново старата крайбрежна стена, да укрепим скалите в Ла Гулю…

— Разбира се — иронично подхвърли Флин. — Трябват ти само двеста тона камъни, булдозер, строителен инженер и… а, да, около половин милион франка.

За миг се стъписах.

— Толкова много?

— Най-малко толкова.

— Ти като че ли разбираш доста от такива работи.

— Ами, да. Обръщам внимание на тези неща. Видях как укрепиха Лез Имортел. Да ти кажа, не беше лесно. А Брисман строеше върху основи, положени преди трийсет години. Ти искаш да започнеш от нулата.

— Можеше да измислиш нещо, стига да искаше — упорствах аз, като същевременно треперех от студ. — Ти разбираш как се правят тези неща. Можеше да намериш начин.

— Не, не можех — отвърна Флин. — А и да можех, какъв е смисълът? Ла Усиниер има нужда от този плаж. Там се върти търговия. Защо да нарушаваме равновесието?

— Брисман вече го е направил! — ожесточено отсякох аз. — Знаел е, че краде от нашия пясък. От пясъка на Ла Жьоте, който трябваше да ни пази.