Джоан Харис - Крайбрежие

— Вероятно не — той погледна механизма на помпата и го нагласи. — От това само ще изместиш проблема другаде. А и така няма да спреш ерозията.

— Не, но може да се спаси Ла Буш.

Флин се развесели.

— Едно старо гробище? Какъв е смисълът?

Напомних му за Дебелия Жан.

— Всичко това му се отрази зле — казах аз. — Светицата, Ла Буш, „Елеанор“…

И, разбира се, добавих наум, моето пристигане и реакциите, които предизвика.

— Той обвинява мен — заключих накрая.

— Не. Не те обвинява.

— Изпусна Светицата заради мен. А сега и Ла Буш…

— За бога, Мадо! Винаги ли трябва да поемаш отговорност за всичко? Не можеш ли просто да оставиш нещата да се развиват сами? — гласът на Флин стана сух и дрезгав. — Той не обвинява теб, Мадо. Обвинява себе си.

Разочарована от това, че не успях да убедя Флин, аз тръгнах право към Ла Буш. Отливът беше започнал, но въпреки това много гробове бяха под водата и по пътеката имаше големи локви. Близо до брега щетите бяха още по-големи: кална морска вода се стичаше по ръба на укрепения бряг.

Виждах, че това е уязвимото място: ивица, не по-дълга от десет-петнайсет метра. Когато приливът се втурнеше в заливчето, водата излизаше на брега точно както и в Ле Салан и след това се настаняваше в солните плитчини по-нататък. Ако бреговата линия се повдигнеше само малко, водата щеше да успее да се върне.

Някой вече се бе опитал да го направи с помощта на торби пясък, натрупани по брега. По всяка вероятност баща ми или Аристид. Но ясно се виждаше, че само торби пясък не са достатъчни: трябваха стотици, за да осигурят необходимата защита. Отново си помислих за бариера от камъни не в Ла Гулю, а тук. Временна мярка може би, но поне щеше да привлече вниманието, да покаже на саланци какви са възможностите…

Сетих се за трактора на баща ми и за ремаркето в запустелия заден двор. Имаше и крик, стига само да работеше: беше предназначен за повдигане на лодки с цел оглеждане или поправяне на дъното им. Беше тромав, но знаех, че може да издържи тежестта на всякакви рибарски лодки, дори на такива като „Мари Жозеф“ на Жожо. Реших, че като използвам крика, ще успея да докарам малко камъни в залива, за да направя някаква преграда, която после да се подсили с пръст и да се укрепи с по-малки камъни и насмолен брезент. Може да свърши работа, казах си. При всички случаи си струваше да се опита.

Трябваха ми почти два часа, за да докарам трактора и крика в Ла Буш. Когато свърших, вече беше следобед, но слънцето светеше призрачно иззад пелена от облаци, а вятърът отново бе променил посоката си рязко на юг. Бях с рибарски ботуши и моряшка куртка, с плетена шапка и ръкавици, но въпреки това ми беше студено, а вятърът бе влажен, не валеше, но от надигащия се прилив долитаха пръски. Погледнах разположението на слънцето: предположих, че имам четири-пет часа на разположение. Малко време за това, което трябваше да се свърши.

Работех максимално бързо. Вече бях набелязала няколко големи камъка, но те не бяха толкова подвижни, колкото си мислех, затова се налагаше да ги откопая от дюната. Водата прииждаше около тях и аз използвах трактора, за да ги издърпам от земята. Крикът се движеше непоносимо бавно, като наместваше камъните с късото си ръждиво рамо. Трябваше да ги местя по няколко пъти, докато улуча правилната позиция, като всеки път намотавах големите вериги около камъка и се връщах при крика, после свалях рамото, докато камъкът опре в ръба на бреговата линия така, че да мога да сваля веригите. Скоро подгизнах до кости въпреки рибарските ботуши и куртката, но почти не забелязвах това. Виждах как нивото на водата се покачва, при пострадалото укрепено място на брега вече беше опасно високо и вятърът леко браздеше водната повърхност. Но камъните бяха на мястото си, покрити с парче насмолен брезент, и единственото, което ми оставаше да направя, беше да подсиля преградата с по-малки камъни и пръст, за да закрепя цялото съоръжение за земята.

Точно в този момент крикът се развали. Не знам дали от рамото, което беше претоварено свръх възможностите си, или от нещо в двигателя, или може би от плитката вода, през която го бях прекарала, но той се закова на място и отказа да помръдне. Изгубих време да търся причината за повредата, после, когато видях, че е невъзможно да я открия, започнах да пренасям камъните на ръка, като избирах най-големите, които можех да повдигна, и ги замазвах с лопати пръст. Приливът се надигаше неудържимо, насърчаван от южния вятър. Отдалеч чувах как големите вълни заливат плитчините. Продължих да копая, като пренасях пръстта до брега с трактора и ремаркето. Използвах всичкия брезент, който бях донесла, като го закрепих с още камъни, за да не се измие пръстта.