Джоан Харис - Крайбрежие

— Мисля, че усиниерските деца доста тормозят нашите в училище — споменах същата вечер на Ален в бара на Анжело. Но Ален не ми обърна внимание. След загубата на бащината му „Кориган“ той бе станал кисел и необщителен, готов да избухне при най-безобидното подмятане.

— Момчето трябва да се научи — отбеляза лаконично. — Винаги е имало боричкания сред децата. Той просто трябва да свикне, нищо повече, като всички нас.

Казах, че според мен това е прекалено строго отношение към тринайсет годишно момче.

— Почти на четиринайсет е — поправи ме Ален. — Така стоят нещата. Усиниерци срещу саланци. Като кошница с раци. Винаги е било така. Баща ми трябваше да ме бие, за да ходя на училище, толкова ме беше страх. Само че оцелях, нали?

— Може би не е достатъчно само да оцелееш — отвърнах аз. — Може би трябва да им отвръщаме.

Ален се подсмихна с неудоволствие. Зад него Аристид вдигна глава и размаха ръце като крила. Почувствах как лицето ми пламва, но не му обърнах внимание.

— Знаеш какво правят усиниерци. Нали видя укрепленията при Лез Имортел. Ако и в Ла Гулю имаше нещо такова, тогава може би…

— Хе! Пак старата песен! — сопна се Аристид. — Даже Руже казва, че нищо няма да стане!

— Да, пак старата песен! — вече кипях от гняв и няколко души се обърнаха от резкия ми тон. — Можехме да бъдем в безопасност, ако бяхме направили като усиниерците. Още можем да се спасим, ако направим нещо веднага, преди да е станало късно.

— Да направим нещо? Какво да направим? И кой ще плати за това?

— Всички ние. Можем да се обединим. Да извадим всичките си спестявания.

— Глупости! Не може да стане! — старецът се беше изправил и ме гледаше над главата на Ален с озверели очи.

— Брисман го е направил — отговорих аз.

— Брисман, та Брисман! — той тропна с бастуна по земята. — Брисман е богат! И е късметлия! — Аристид избухна в дрезгав смях, подобен на кашлица. — Всеки на острова го знае!

— Брисман сам кове късмета си — невъзмутимо заявих аз. — И ние можем да направим същото. Знаете, Аристид. Онзи плаж… можеше да бъде наш. Само ако намерим начин да обърнем стореното…

За миг погледите ни се срещнаха и ми се стори, че между нас премина нещо: нещо подобно на разбирателство. После той отново извърна глава.

— Мечтай си — отсече старецът: в гласа му се бе върнала предишната дрезгавина. — Ние сме саланци. За какво, по дяволите, ни е плаж?

Обезсърчена и ядосана, аз съсредоточих цялата си енергия в довършване на работата по къщата. Бях се обадила на хазяйката си в Париж, за да предупредя, че ще остана още няколко седмици, изтеглих известна сума от спестяванията си и дълго време чистих, пребоядисвах и подреждах. Дебелия Жан като че ли бе поомекнал, макар че почти не говореше, гледаше ме в мълчание как работя, понякога миеше чиниите или държеше стълбата, докато запълвах местата на липсващите керемиди с нови. Понякога търпеше шума на радиото, рядко приказките ми.

Трябваше наново да се уча да тълкувам разновидностите на мълчанието му, да разгадавам жестовете му. Като дете можех да го правя, сега си припомнях някогашното умение като почти забравен музикален инструмент. Дребните жестове, неразбираеми за околните, но изпълнени със смисъл. Гърлените звуци, изразяващи удоволствие или умора. Редките усмивки.

Осъзнах, че това, което съм взела за враждебност или неприязън, всъщност е било дълбока и тиха депресия. Сякаш баща ми просто се бе отдръпнал от обичайното ежедневие, затъвайки като потопена лодка все по-дълбоко и дълбоко в безразличието, докато беше станало почти невъзможно да го издърпам. Нищо от това, което правех за него, не можеше да проникне отвъд това безразличие, а запоите му при Анжело като че ли само усложняваха нещата.

— Накрая ще дойде на себе си — каза Тоанет, когато споделих тревогата си. — Той става такъв понякога — за месец, шест месеца, по-дълго. Иска ми се само и други хора да можеха да го направят.

Бях я намерила в градината — събираше охлюви от купчината с дърва в голяма тенджера; от всички саланци тя като че ли единствена се радваше на лошото време.

— Това му е хубавото на дъжда — заяви Тоанет и се наведе толкова ниско, че гръбнакът й изпука. — Изкарва охлювите навън — тя с мъка се наведе зад купчината с дърва, хвана един охлюв и го пусна в тенджерата със сумтене. — Ха! Хванах го малкия мошеник — и ми показа тенджерата да видя. — Най-хубавият дивеч на света. Само пълзят, чакат да ги хванеш. Посоляваш ги за кратко, за да изкараш слузта. После ги слагаш в тенджерата с малко арпаджик и червено вино. Нямат грешка. Знаеш ли какво — сети се старицата изведнъж, като ми подаде тенджерата — занеси малко на баща си. Ще го изкарат от черупката му, хе-хе! — тя се изкиска доволно на шегата си.