Джоан Харис - Крайбрежие

— Някога той беше хубав мъж — припомняше си Капюсин. — Сигурно всички са били хубави тогава, всичките ми момчета. Цигара? — тя ловко запали и всмука дима с доволно ръмжене. — Не? Трябва да опиташ, знаеш ли? Успокоява.

Усмихнах се.

— Не мисля.

— Твоя воля — Капюсин сви закръглените си рамене и те изопнаха коприната на халата й. — Аз се нуждая от своите дребни пороци — тя махна с глава към кутията пияни вишни до прозореца. — Ще ми подадеш ли едно бонбонче, мила?

Кутията беше нова, във формата на сърце, все още наполовина пълна.

— От един обожател — обясни Капюсин и пъхна бонбона в устата си. — Още ме бива, дори на моята възраст. Вземи си.

— Не, мисля, че ти си повече по тия неща — отговорих й аз.

— Мила моя, аз съм повече по много неща — каза Капюсин и завъртя очи.

Засмях се.

— Както виждам, не се тревожиш особено от наводненията.

— Уф! — тя отново сви рамене. — Винаги мога да се преместя, ако ми се наложи. Малко ще бъде трудно да помръдна тая стара кранта след толкова години, но ще се справя — Капюсин поклати глава. — Не, аз нямам за какво да се тревожа. Колкото до останалите…

— Знам — вече й бях разказала за промените в Лез Имортел.

— Но това е нещо толкова дребно! — възрази тя. — Още не разбирам как няколко метра вълнолом могат да променят така нещата.

— О, не е необходимо много — отвърнах й аз. — Стига само да изместиш течението с няколко метра. Изглежда съвсем незначително. И въпреки това може да предизвика промени по целия остров. Събориш ли една плочка от доминото, останалите падат. И Брисман го знае. Може дори да го е планирал.

Казах й за сравнението му със сиамските близнаци. Капюсин кимна и докато слушаше, изяде още няколко бонбона.

— Мила моя, от проклетите усиниерци мога да очаквам всичко — каза тя успокоително. — Мм! Трябва да опиташ от бонбоните. Имам още много — аз поклатих нетърпеливо глава. — Но за какво му е наводнена земя? — продължи Капюсин. — Няма да му бъде по-полезна, отколкото на нас.

През тази дълга седмица въпреки предупрежденията на Флин аз вече направих няколко опита да говоря със саланци. Барът на Анжело ми се струваше най-доброто място за пускане на слухове, затова често ходех там с надеждата да възбудя интерес сред рибарите. Но винаги имаше игри на карти, турнири по шах, футболни мачове по сателитната телевизия, които бяха по-важни, и когато упорствах да говоря с хората, срещах равнодушни погледи, любезни кимвания, присмехулни забележки, които ме караха да забравям за добрите си намерения и да се чувствам смешна и ядосана. Когато влизах, настъпваше мълчание. Виждах обърнати гърбове. Сведени погледи. Почти долавях шепота им — като на момчета при влизане на строга учителка. „Ето я Кокошката. Бързо. Намерете си занимание.“

Враждебността на Аристид към мен не беше намаляла. Тъкмо той ме беше нарекъл Кокошката и усилията ми да посветя саланци в движенията на приливите и отливите само допълнително го озлобиха. Сега винаги, когато му се изпречех на пътя, Аристид ме посрещаше с мрачен сарказъм.

— Ето я и Кокошката. Сигурно идваш с поредната идея за спасяване на селото, а? Идваш да ни отведеш в Обетованата земя? Да направиш всички ни милионери?

Или:

— Хе, ето я Кокошката. Какъв е днешният план? Да обърнеш прилива на отлив? Да спреш дъжда? Да възкресиш мъртвите?

Капюсин ми каза, че неговата язвителност се дължи отчасти на видимия неуспех на внука му с Мерседес Просаж въпреки тежките загуби на съперника му. Скованата свенливост на Ксавие в присъствието на момичето се бе оказала дори по-опустошителна от разоряването на Геноле, а навикът на Аристид да следи Мерседес непрекъснато и да се мръщи, когато заговори друг мъж освен Ксавие, не улесняваше нещата. В резултат на това Мерседес се държеше по-злобно и високомерно от когато и да било и макар че често я виждах да седи край солния канал, когато пристигаха лодките, тя като че ли не обръщаше внимание на никого от младите си обожатели, а просто пилеше ноктите си или четеше списание, издокарана във всевъзможни оскъдни дрешки.

Гислен и Ксавие не бяха единствените, които въздишаха по нея. С известно учудване забелязах, че и Дамиен прекарва необичайно много време край залива, седнал с цигара в ръка и с вдигната яка, за да се предпази от вятъра. Без него Лоло играеше сам на дюните и изглеждаше отчаян. Мерседес, разбира се, изобщо не забелязваше увлечението на Дамиен или ако забелязваше, с нищо не го показваше. Когато виждах децата да се връщат от училище с малкия микробус от Ла Усиниер, Дамиен често седеше сам и мълчеше дори с приятелите си. Няколко пъти забелязвах синини по лицето му.