Джоан Харис - Крайбрежие

Общо шестнайсет. Добър улов.

— Това игра ли е?

Обърнах се прекалено рязко, чантата ми падна на мокрия пясък и съдържанието й се изсипа. Флин разгледа плавките с любопитство. Косата му се вееше на вятъра като предупредителен флаг.

— Е, така ли е?

Спомних си вчерашното му безразличие. Днес изглеждаше спокоен, доволен от себе си, от напрегнатия му поглед нямаше и следа.

Не му отговорих веднага. Вместо това се наведох да събера плавките и после много бавно ги прибрах в чантата. Шестнайсет от трийсет. Малко повече от половината. Но все пак беше достатъчно, за да потвърди това, което вече знаех.

— Не ми приличаш на чистачите по плажа — каза Флин, който продължаваше да ме наблюдава. — Намери ли нещо интересно?

Запитах се как ме възприема. Като градско момиче на почивка? Като натрапник? Като заплаха?

Седнах в подножието на крайбрежната стена и му разказах какво съм открила с помощта на рисунки в пясъка. Треперех — сутрешният вятър беше студен, — но умът ми бе бистър. Доказателството беше налице, толкова лесно забележимо, стига само да се огледаш. Сега Брисман трябваше да обърне внимание на предположенията ми. Трябваше да ме изслуша.

Флин прие всичко с влудяващо спокойствие. Зачудих се откъде ми бе хрумнало да избера точно него, за да му съобщя новината си — някакъв чужденец, външен човек. Естествено, че не го интересуваше. За него всички места бяха еднакви.

— Това не те ли засяга? Изобщо ли не те интересува какво става тук?

Флин ме погледна с любопитство.

— Това е коренна промяна за теб, нали? Миналия път, доколкото си спомням, смяташе да си измиеш ръцете и да пратиш по дяволите всички в Ле Салан. Включително баща си.

Почувствах как лицето ми пламва.

— Не е вярно — възразих аз. — Опитвам се да помогна.

— Знам. Но си губиш времето.

— Брисман ще ми помогне — упорствах аз. — Ще му се наложи.

Той се усмихна тъжно.

— Така ли мислиш?

— Ако не го направи, тогава сами ще измислим нещо. Много хора в селото ще искат да помогнат. Сега имам доказателство.

Флин въздъхна.

— Не можеш да докажеш нищо на тези хора — търпеливо обясни той. — Твоята логика е непонятна за тях. Те по-скоро ще седят да се молят и да се оплакват, докато водата ги залее презглава. Наистина ли мислиш, че някой от тях ще загърби препирните и ще помогне на селото? Мислиш ли, че ще те послушат, ако им го предложиш?

Гледах го втренчено. Беше прав, разбира се. И аз виждах, че е така.

— Мога да опитам — казах аз. — Все някой трябва да опита.

Флин се усмихна.

— Знаеш ли как те наричат в селото? Кокошката. Все кълвеш, все чоплиш нещо.

Кокошката. За миг загубих ума и дума, твърде ядосана, за да мога да говоря. Ядосана на себе си за загрижеността. На него за пораженческото му безгрижие. На тях за глупавото им животинско безразличие.

— Погледни откъм добрата страна — хитро отбеляза Флин. — Сега поне си имаш прякор.

Не биваше изобщо да говоря с него, мислех си аз. Не му вярвах, не го харесвах, защо очаквах да разбере? Докато вървях през пустия плаж към бялата сграда, чувствах как ме обливат ту горещи, ту студени вълни. Глупаво беше от моя страна да търся одобрението му, защото беше чужденец, човек от континента, който намираше решения на технически проблеми. Исках да го впечатля със заключенията си, да му покажа, че не съм интригантката, за каквато ме смята. А той само ми се изсмя. Пясъкът шумолеше под краката ми, докато изкачвах стъпалата към крайбрежната алея, пясък имаше и под ноктите ми. Изобщо не трябваше да говоря с Флин, повтарях си ядосана. Трябваше да имам доверие на Брисман.

Намерих го във фоайето на Лез Имортел да прелиства някаква тетрадка. Изглеждаше доволен от това, че ме вижда и за миг изпитах такова облекчение, че едва се удържах да не заплача. Ръцете му ме погълнаха, обгърна ме мирис на одеколон, гласът му забоботи весело:

— Мадо! Тъкмо си мислех за теб. Купих ти подарък — бях захвърлила чантата с плавките на теракотовия под.

Дишах с усилие в гигантската му прегръдка.

— Почакай малко. Сега ще ти го донеса. Мисля, че ще ти бъде по мярка.

За минута останах сама във фоайето, след като Брисман се скри в една от задните стаи. След малко се появи с нещо, увито в опаковъчна хартия.

— Хайде, шери 10 10 Скъпа (фр). — Бел.прев. , отвори го. Червеното е любимият ти цвят, а? Сигурен бях.

Майка ми винаги бе смятала, че за разлика от нея и Адриен аз просто не се интересувам от красиви неща. Оставях я да се заблуждава с презрителните ми забележки и видимата незаинтересованост от външния ми вид, но истината беше, че ненавиждах сестра си с нейните прически, козметика за разкрасяване и кикотещи се приятелки, защото знаех, че е безсмислено да искам същото. По-добре беше да се преструвам, че не искам подобни неща. По-добре беше да не обръщам внимание.