Джоан Харис - Крайбрежие

— Това е проклятие — заяви Аристид от съседната маса. — Тези проклети усиниерци! Всичко превзеха. Пристанището, града, та сега и рибата. Скоро ще останат само няколко скали, за които да се хванем.

Той намести дървения си крак в по-удобна поза и отпи голяма глътка дьовиноаз.

— Всичко им е наред в Ла Усиниер — обади се Омер от другия край на масата. — Дъщеря ми Мерседес разправя, че товарят риба с камиони. Някои хора имат късмет във всичко.

— Късмет ли? — това беше Матиас Геноле, седнал сам с мрачна физиономия на бара. — Късметът няма нищо общо. Пари имат те: много пари и здрави укрепления. И ние щяхме да се оправим, ако ги имахме.

— Пак старата песен — презрително отсече Аристид. — Приказваш като стара баба — и ме стрелна с поглед: той не криеше, че според него в бара на Анжело не бива да влизат жени. — Наистина на кого му е притрябвал късмет? Ако ти трябват пари, винаги можеш да заемеш от приятелчетата си в Ла Усиниер.

Двамата открай време се обиждаха така: всеки престорено обвиняваше другия, че се е съюзил с враговете. Матиас стана. Дългите му мустаци трепереха.

— Да не мислиш, че ще взема пари от Брисман, а? Да не мислиш, че ще се продам и на него!

— Ти пръв спомена за укрепления, не аз!

Двамата старци се бяха изправили и се гледаха страшно като библейски пророци съперници. Омер, който дотогава слушаше, се намеси:

— Млъкнете и двамата — добродушният му глас беше необичайно строг. — Не само вие имате проблеми.

Аристид леко се смути: въпреки опитите на Омер да я укрепи с торби пясък къщата на Просаж бе една от най-пострадалите при наводненията.

— Вярно е — обади се Тоанет. — Стари козли такива, няма да спрете да се карате, дори селото да потъне.

Аристид отново седна с престорено равнодушие.

— Кажи го на Геноле — отсече той сухо. — Той разправя как ще продава земята, не аз.

Не беше моя работа да се меся. Но не можах да се сдържа. Откритието при Лез Имортел така бе обсебило съзнанието ми, че исках всички други да научат. Мислех, че това е послание за надежда, ясно доказателство за това, че сами можем да изковем късмета си.

— Не виждам защо да се грижиш за опазването на Ле Салан означава да се продадеш — казах аз колкото може по-любезно.

Аристид ме погледна презрително.

— Ето, пак започва — обяви той на висок глас и удари с бастун по крака на масата. — Кълве и кълве! Знаех си, че няма да изтрае дълго!

Бях твърдо решена да не избухвам пред него.

— Всеки ще си помисли, че не ви интересува какво става тук — отвърнах аз, — стига само усиниерци да не се месят.

— Хе! — старецът извърна глава. — Теб какво те засяга? Ти си добре, имаш си Брисман, който се грижи за теб.

Споменаването на Брисман ме накара да се почувствам неудобно. Бях сигурна, че той не знае за последиците от укрепленията при Лез Имортел и въпреки това не ми се искаше да говоря за тях пред Аристид, който веднага щеше да си помисли най-лошото.

— Превърнали сте Брисман в някакъв демон — казах аз. — Може би е време да погледнете на нещата в перспектива. Да приемете помощта му, вместо да се карате с него.

— Той не може да ни помогне — отвърна Аристид, без да ме погледне. — Никой не може.

— Не ви разбирам! — възкликнах аз. — Какво се е случило с Ле Салан? Всичко е съсипано, пътят е наводнен, лодките са отнесени в морето, къщите се рушат. Защо никой не прави нищо? Защо само си седите и гледате отстрани?

Аристид отговори през рамо:

— Какво трябва да направим, а? Да обърнем прилива като цар Канут?

— Винаги може да се направи нещо — казах аз. — Какво ще кажете за укрепления по брега като тези в Ла Усиниер? За торби пясък, като няма друго, за да се предпази пътят?

— Безполезно — отсече старецът и нетърпеливо придърпа дървения си крак. — Не можеш да заповядваш на морето. Все едно да плюеш срещу вятъра.

Вятърът духаше приятно в лицето ми, докато вървях обезсърчена по „Рю дьо л’Осеан“. Какъв беше смисълът да се опитвам да помогна? Какъв смисъл имаше каквото и да било, след като Ле Салан не искаше да се промени?

Този упорит стоицизъм е най-характерната черта на саланци, черта, породена не от самоувереност, а от фатализъм, дори суеверие. Какво каза той? „Все едно да плюеш срещу вятъра.“ Взех един камък от пътя и го хвърлих колкото може по-надалеч срещу вятъра: той падна в една амофила 9 9 Ammophyla arenaria (лат.) — растение, което се използва за укрепване на пясъчни дюни. — Бел.прев. и се изгуби. За миг помислих за майка си: как цялата й топлота и добри намерения се бяха изпарили, оставяйки след себе си безразличие, тревога и горчиви мисли. Тя също обичаше острова. Някога.