Джоан Харис - Крайбрежие

— Не сте от тук, нали? — попита, като дръпна от цигарата си.

Беше ясно, че не ме помни. Пък и защо да ме помни в края на краищата? Последния път, когато говорих с него, бяхме ученици и той беше с две години по-голям от мен.

Жоел ме огледа с интерес и се усмихна.

— Мога да ви разведа наоколо, ако искате — предложи той. — Да разгледате това-онова, каквото има, де. Не е много.

— Някой друг път, благодаря.

Жоел хвърли цигарата си на улицата.

— Къде сте отседнали? В Лез Имортел? Или имате роднини тук?

По някаква причина — може би заради оценяващия му поглед — нямах желание да му казвам коя съм. Кимнах.

— Отседнах в Ле Салан.

— Сигурно ви харесва примитивният живот, а? Там, на запад, при козите и солните тресавища? Много хора там имат по шест пръста на всяка ръка, знаете ли? Бракове между роднини — той завъртя очи, после ме погледна по-внимателно и макар и със закъснение, ме позна. — Познавам те — каза накрая. — Ти си момичето на Прасто. Моник… Мари…

— Мадо — отговорих аз.

— Чух, че си се върнала. Не те познах.

— Как ще ме познаеш? Никога не сме били приятели, нали?

Жоел самодоволно отметна косата си.

— Значи си се върнала в Ле Салан? Какви ли не хора има! — безразличието ми охлади интереса му. Той отново запали цигара, като използваше сребърна запалка „Харли Дейвидсън“, голяма почти колкото пакет „Житан“. — На мен ми дай живот в градовете. Един ден ще яхна мотора и ще отпраша, хе-хе. Където и да е, само не тук. Не си мисли, че ще кисна в Льо Дьовен до края на живота си — Жоел прибра запалката в джоба си и тръгна с важна крачка през улицата към хондата, като ме остави сама пред колибите.

Бях свалила обувките си и пясъкът под краката ми вече беше топъл. Отново усетих плътността му. На едно място още личаха следи от трактор, останали от миналата нощ. Спомних си как колелата на ремаркето затънаха, докато се мъчехме да изкараме пострадалата „Елеанор“ на пътя, как поддадоха под натиска на общата ни тежест, спомних си и аромата на див чесън на дюните…

Спрях. Този аромат. Тогава също мислех за него. По някаква причина го свързвах с Флин и с нещо, което Матиас Геноле бе казал в пристъп на ярост, с треперещи ръце, разгневен от забележка на Жожо льо Гоелан — нещо за някакъв плаж. Това беше. „Можеше да бъде наш.“ Защо? Късметът се обръща, каза той. Но защо спомена плажа? Нещо все още ми убягваше, нещо свързано с ухание на мащерка и див чесън и сол от дюните. Няма значение, не беше важно. Стигнах до самата вода, която се готвеше да придойде, но още чакаше, леко се плискаше и образуваше ручейчета в пясъка, процеждаше се през пукнатините под скалите. Отляво, недалеч от кея, се виждаше дигата, подсилена с каменни блокове, така че да образува широк вълнолом, който се простираше на сто метра разстояние. Две деца вече се катереха по него, аз чувах виковете им, толкова сходни с писъците на чайките в ясния въздух. Опитах да си представя какво би направил един плаж с Ле Салан, каква търговия би донесъл, какво оживление. Този плаж ви е късметът, беше казал Матиас. Лисицата Брисман за пореден път бе оправдал прозвището си.

Камъните на вълнолома бяха още гладки и незамърсени от миди и водорасли. Откъм близката страна той беше висок около два метра; от далечната бе много по-нисък. Там се беше събрал пясък, довлечен от течението. Чувах двете деца, които играеха там, като се замеряха с шепи водорасли и възторжено пищяха. Погледнах отново към колибите. Единствената оцеляла колиба в Ла Гулю се издигаше високо над земята: представих си дългите й крака като на насекомо, стъпили на скалата. Колибите край Лез Имортел стояха здраво на земята, почти нямаше процеп отдолу, в който да се пъхнеш.

Плажът се е сдобил с пясък, казах си аз.

Изведнъж разбрах: ароматът на див чесън се усили и чух Флин да казва как Тоанет си спомня, че е имало и кей, и плаж, и всичко останало в Ла Гулю. Представих си колибата на брега и се замислих къде се е дянал всичкият пясък.

Децата още се замеряха с водорасли. В далечния край на вълнолома имаше много водорасли, не толкова, колкото се събираха някога в Ла Гулю, но при Лез Имортел някой сигурно ги чистеше всеки ден. Когато се приближих, видях, че сред кафявите и зелените водорасли има нещо тъмночервено и това червено ми напомни нещо. Разрових ги с крак, за да махна горния слой.

И тогава го познах. Беше лошо пострадало от прилива, коприната се бе разръфала, а бродерията беше разкъсана и цялото беше овъргаляно в мокър пясък. Но не можеше да се сбърка. Церемониалната пола на света Марина, изгубена в нощта на фестивала и изхвърлена на брега не в Лакомницата, както очаквахме, а тук, в Лез Имортел, късметът на Ла Усиниер. Изхвърлена от прилива.