Джоан Харис - Крайбрежие

Приливът.

Изведнъж почувствах, че треперя, но не от студ. Обвинявахме южния вятър за всичките си нещастия, но всъщност приливите и отливите се бяха променили; същите, които някога подгонваха рибата към Лакомницата и които сега й бяха взели всичко, приливите, които връхлитаха през малкия залив право в селото, а преди Поент Гризнос ни пазеше от тях.

Дълго гледах парчето коприна и не смеех дори да си поема дъх. Толкова много асоциации, толкова много образи. Гледах крайбрежните колиби, пясъка, стария вълнолом. Кога е бил построен за пръв път? Кога са изчезнали плажът и кеят в Ла Гулю? А и тази нова конструкция бе построена върху старата толкова скоро, че дори мидите и раците още не бяха се настанили.

Едно води към друго: дребни причинно-следствени връзки, дребни промени. Приливите и теченията се променят бързо на остров, толкова малък и песъчлив като Льо Дьовен, и последиците от всяка подобна промяна могат да бъдат опустошителни. Силните приливи измиват пясъка, беше казал Гислен в нощта, когато спасявахме „Елеанор“. Брисман пазеше инвестициите си.

Той беше мил с мен, загрижен за последиците от наводнението. Освен това проявяваше интерес към земята на Дебелия Жан. Беше предлагал и на Тоанет да купи къщата й. С колко други бе разговарял за същото?

Приливите и отливите се променят, без да питат. На острова това е аксиома. Но морето не е напълно произволна сила. Понякога тя може да бъде предсказана — дори до известна степен овладяна. Саланци обаче са забележително незаинтересовани по отношение на причината и следствието в околния им свят. За тях изучаването на приливите и отливите е загуба на време. Може би затова толкова години не бяха забелязали. Погледнах отново парчето окъсана коприна, част от церемониалните одежди на света Марина. Толкова малък ключ ме доведе до такова мащабно заключение. Но сега, след като бях направила връзката, мисълта за това ме обсеби. Възможно ли беше предпазните мерки на Брисман да са повлияли по някакъв начин на приливите в Ле Салан? И ако е така, дали той бе разбрал?

Първата ми мисъл беше веднага да отида при Брисман. След това обаче размислих и реших да не го правя. Представих си стъписания му поглед, присмехулната искрица в очите, чух щедрите изблици на смях, докато се опитвам да му обясня подозренията си. А и той беше добър с мен, почти като баща. Мразех се за това, че го подозирам.

Но убеждението, че укрепителните съоръжения в Ла Усиниер са предизвикали наводненията в Ле Салан, бе твърде силно, за да го пренебрегна. Уравнението беше просто като две и две и толкова ясно, като го видиш в действие.

Капюсин и Тоанет изглеждаха незаинтересовани от откритието ми. През нощта водата пак беше придошла и настроението при Анжело бе още по-мрачно отпреди. Саланци давеха новата си скръб в навъсено мълчание.

— Виж, ако беше намерила самата Светица… — усмихна се Тоанет и оголи редките си зъби. — Тя е късметът на Ле Салан, не някакъв плаж отпреди трийсет години. Пък и нали не казваш, че света Марина е изминала целия път до Лез Имортел? Ето това щеше да е чудо.

Естествено, от Светицата все още нямаше и следа нито на Поент, нито дори в Ла Гулю. Най-вероятно се е заровила, казваше Тоанет, потънала е в тинята край Гризнос и след двайсетина години някое дете ще я намери, докато се гмурка за миди — така де, ако изобщо я намери.

Общото убеждение в селото беше, че Светицата е изоставила Ле Салан. Най-суеверните говореха, че ни чака черна година, дори най-младите хора в селото бяха отчаяни от загубата.

— Фестивалът на света Марина беше единственото, което ни събираше всички заедно — обясни Капюсин, докато си наливаше щедро дьовиноаз в чашата с кафе. — Само тогава гледахме да се спогодим. Сега всички ще се разделят. И нищо не можем да направим.

Тя махна към прозореца, но нямаше нужда да поглеждам навън, за да разбера какво има предвид. Нито времето, нито риболовът бяха добри. Силните августовски приливи наближаваха своя край, но септември щеше да доведе след себе си още по-лоши, а октомврийското равноденствие щеше да донесе бури над Атлантическия океан и над острова. „Рю дьо л’Осеан“ представляваше кална каша. Заедно с „Елеанор“ няколко други плоскодънни лодки бяха изхвърлени в морето, макар да ги бяха издърпали високо над линията на прилива. Най-лошото беше, че скумрията сякаш съвсем изчезна и риболовът замря. Положението се утежняваше допълнително от факта, че рибарите в Ла Усиниер се радваха на небивал късмет.