Джоан Харис - Крайбрежие

Тоанет се усмихна и взе ръката ми в малките си пръсти, сухи и леки като мъртви листа.

— Не се тревожи за баща си, Мадо — каза тя. — Той ще се оправи. Аз ще поговоря с него.

Прибрах се в къщата след половин час, за да открия, че Дебелия Жан си е дошъл преди мен. Вратата беше открехната и още щом се приближих, разбрах, че нещо не е наред. От кухнята ме лъхна силна миризма на алкохол и когато влязох, под стъпалата ми издрънчаха късчета стъкло от счупена бутилка дьовиноаз. Това бе само началото.

Той беше счупил всеки глинен и стъклен предмет, който бе успял да намери. Всички чаши, чинии, бутилки бяха потрошени. Бретонските чинии на майка ми, сервизът за чай, малката редица чашки за ликьор от бюфета. Вратата към стаята ми беше отворена: кашоните ми с дрехи и книги бяха разпилени. Бурканчето до леглото ми беше разбито, цветята — стъпкани сред строшеното стъкло. Тишината бе призрачна, в нея още отекваше силата на гнева му.

Това не беше съвсем ново за мен. Пристъпите на баща ми бяха редки, но страшни; след тях винаги идваше ред на гробно мълчание, което траеше с дни, понякога със седмици. Майка ми казваше, че тъкмо периодите на мълчание са я измъчвали най-много: дългите интервали на безжизненост, когато като че ли се е изключвал от всичко, освен от своите ритуали — ходенето до Ла Буш, запоите в бара на Анжело, самотните разходки край морския бряг.

Изведнъж изпитах слабост в краката и седнах на леглото. Какво беше предизвикало този нов изблик? Загубата на Светицата? Загубата на „Елеанор“? Нещо друго?

Спомних си това, което Тоанет ми каза за Малкия Жан и „Елеанор“. Никога не бях го чувала. Помъчих се да си представя какво е изпитал баща ми, когато е научил новината. Може би мъка от загубата на най-старото си творение? Облекчение от това, че Малкия Жан най-после ще почива в мир? Сега разбирах защо не беше участвал в спасяването на лодката. Той искаше тя да се загуби, а аз, глупачката, се бях опитала да я спася.

Взех една книга — от старите, които бях оставила тук — и разгладих корицата й. Гневът му като че ли се беше излял най-вече върху книгите: имаше такива с откъснати страници, други бяха смачкани. Аз единствена от семейството обичах книгите: майка ми и Адриен предпочитаха списания и телевизия. Не можех да се отърся от мисълта, че този вандализъм е насочен пряко срещу мен.

Едва няколко минути по-късно се сетих да надзърна в стаята на Адриен. Разбира се, тя беше непокътната. Дебелия Жан като че ли изобщо не беше влизал вътре. Сложих ръка в джоба и напипах снимката от рождения ден. Беше още там. Адриен се усмихваше на мястото, където някога бях аз, дългата коса скриваше част от лицето й. Сега си спомних как на рождения ми ден и тя винаги получаваше подарък. Тази година това бе роклята, която носеше на снимката — бяла тясна рокля без талия с червена бродерия. Аз получих първата си въдица. Харесвах я, разбира се, но понякога се питах защо никой не се е сетил да купи рокля и на мен.

Дълго време лежах в леглото на Адриен, закрила лице с избелялото розово покривало, докато миризмата на дьовиноаз изпълваше ноздрите ми. После станах. Видях се в огледалото на гардероба й: бледа, с подпухнали очи, с разрошена коса. Дълго се оглеждах. Излязох от къщата, като стъпвах внимателно по парчетата натрошено стъкло. Каквото и да става с Дебелия Жан, казах си — каквото и да става с Ле Салан, — не съм аз човекът, който може да помогне. Той го беше показал съвсем красноречиво. Тук свършваше отговорността ми.

Тръгнах за Ла Усиниер с по-голямо облекчение, отколкото можех да си призная. Все пак опитах, повтарях си аз. Наистина опитах. Ако бях получила поне някаква подкрепа… Но мълчанието на баща ми, неприкритата враждебност на Аристид, дори двусмислената любезност на Тоанет ми показаха, че съм сама. Дори Капюсин, след като научеше за намеренията ми, най-вероятно щеше да вземе страната на баща ми. Тя открай време беше привързана към Дебелия Жан. Не, Брисман беше прав. Някой трябваше да прояви благоразумие. А саланци, които отчаяно се държаха за суеверията си и старите си обичаи, докато морето с всяка година вземаше все повече жертви, нямаше да разберат. Трябваше това да бъде Брисман. И ако аз не можех да вразумя Дебелия Жан, вероятно докторите на Брисман щяха да успеят.

Поех по дългия обиколен път към Лез Имортел покрай Ла Буш, където приливът събираше сили да тръгне към брега с далечно бучене. Оттатък Ла Буш, на най-тясното място на острова, можеш да видиш едновременно прилива от двете му страни. Един ден провлакът, който съединява двете части на Льо Дьовен, ще се прекъсне и завинаги ще отдели Ле Салан от Ла Усиниер. И когато това стане, казах си, ще дойде краят на саланци.