Джоан Харис - Крайбрежие

Аристид изглеждаше мрачно ободрен, сякаш някой беше получил лоши новини в негово присъствие.

— Лош късмет за „Елеанор“, а? Ален казва, че в Ла Усиниер му искат шест хиляди франка за ремонт.

— Шест хиляди?

Това беше повече, отколкото струваше самата лодка и със сигурност превишаваше възможностите на Геноле.

— Хе! — Аристид се усмихна горчиво. — Дори Руже казва, че не си струва да се поправя.

Погледнах над главата му към хоризонта: между облаците се процеждаше жълт сноп светлина, който осветяваше голите плитчини с нездрав блясък. На входа на залива няколко рибари бяха опънали мрежите си и грижливо ги чистеха от водораслите. Бяха издърпали „Елеанор“ по-нататък на брега и тя се полюшваше в калта с оголени ребра като мъртъв кит.

Зад мен Мерседес елегантно се търкулна на една страна.

— Доколкото разбрах — произнесе с ясен глас, — щеше да бъде по-добре, ако тя не се беше намесила.

— Мерседес! — промърмори майка й. — Как можеш да говориш така!

Момичето сви рамене.

— Вярно е, нали? Ако не бяха загубили толкова време…

— Млъкни веднага! — Шарлот се обърна към мен разтревожена. — Съжалявам. Много е опърничава.

Ксавие изглеждаше смутен.

— Лош късмет — каза ми той тихо. — Хубава лодка беше.

— Така е. Баща ми я е строил — аз погледнах към плитчините, където още се трудеше Дебелия Жан. Сигурно беше на километър разстояние от мен: дребният му приведен силует едва се виждаше в леката мъгла. — Откога са тук?

— Може би от два часа. Още откакто започна отливът — Ксавие сви рамене, като отбягваше погледа ми. — Кой знае къде е стигнала вече.

Геноле очевидно се чувстваха отговорни. Загубата на тяхната „Елеанор“ беше отложила търсенето, а напречните течения от Ла Жьоте бяха свършили останалото. Според Ален света Марина се е заровила някъде по дъното на залива и само чудо може да я върне.

— Ла Буш, „Елеанор“, а сега и това — обади се Аристид, който още ме гледаше с изражение на опасна добронамереност. — Кажете ми, казахте ли вече на баща си за Брисман? Или това е поредната ви изненада?

Аз го погледнах стъписана.

— За Брисман?

Старецът се усмихна хладно.

— Чудех се кога ли ще дойде да души наоколо. Място в Лез Имортел в замяна на земя? Това ли ви предложи?

Ксавие погледна към мен, после към Мерседес и Шарлот. И двете слушаха внимателно. Мерседес беше изоставила всички опити да се преструва, че чете, и ме наблюдаваше над ръба на списанието с полуотворена уста.

Устоях на погледа на стареца. Не исках да го лъжа.

— Каквато и работа да имам с Брисман, тя засяга само мен. Няма да я обсъждам с вас.

Аристид сви рамене.

— Значи съм бил прав — каза той с горчиво задоволство. — Вие играете на страната на усиниерците.

— Няма нищо общо с отношенията между саланци и усиниерци — отвърнах аз.

— Не, само с това кое е добро за Дебелия Жан. Нали всички така казват, а? Че се тревожат само за нашето добро!

Винаги съм била избухлива. Бавно избухвам, но ако търпя дълго и ме засегнат силно, може да стане страшно. Сега чувствах как гневът се надига в мен.

— Какво знаете вие? — сопнах се аз. — Никой не се е върнал да се погрижи за вас, нали?

Аристид се вцепени.

— Това няма нищо общо — каза той.

Но аз не можех да се спра.

— Заяждате се с мен още откакто пристигнах. Изобщо не можете да разберете, че обичам баща си. Вие не обичате никого!

Аристид трепна, сякаш го бях ударила и в този миг го видях такъв, какъвто е: не злобно заядливо същество, а уморен стар човек, огорчен и уплашен. Внезапно изпитах съжаление и ми стана мъчно за него — за себе си. Ето, завърнах се у дома, изпълнена с добри намерения, помислих си аз отчаяно. Защо всичко се провали така бързо?

Но Аристид все още не се беше предал: гледаше ме предизвикателно, макар да знаеше, че съм го победила.

— Защо иначе ще се връщаш? — промърмори той тихо. — За какво му е на когото и да било да се връща, освен ако не иска нещо?

— Засрами се, Аристид, стара сврако! — това беше Тоанет, която се бе приближила тихо по пътеката зад нас. Под периферията на шапката лицето й едва се виждаше, но аз срещнах очите й, лъскави като на птица, блестящи. — На твоите години да слушаш хорските приказки! Би трябвало да си поумнял.

Аристид се обърна стъписан. Тоанет — по собствените й думи — беше близо стогодишна, в сравнение с нея той, седемдесетгодишният, беше младеж. Видях как на лицето му неохотно се изписа почтителност, сякаш го беше срам.

— Тоанет, Брисман е ходил в къщата им…