Джоан Харис - Крайбрежие

— Мисля, че можем да се справим — казах аз. — Трябва да обърнем носа натам, срещу вятъра. Щом я докараме на плиткото, ще използваме ремаркето.

Ален погледна към мен, после към другите саланци. Виждах, че се опитва да пресметне силата ни, да прецени колко ръце са необходими за тази работа. Погледнах назад, като се надявах да видя лицето на Дебелия Жан между останалите, но от него нямаше и следа.

— Аз ще участвам — каза Капюсин.

— И аз — обади се Дамиен.

Ален се намръщи.

— Вие, момчета, стойте настрана — каза той. — Не искам никой от вас да пострада.

Отново погледна мен, а после и останалите. Матиас беше твърде стар, за да участва в такава опасна операция, но с Флин, Гислен, Капюсин и мен можеше да успее. Аристид стоеше настрана и се мръщеше, но забелязах, че Ксавие гледаше към нас с копнеж. Жожо чакаше ухилен до уши.

— Е, какво ще кажете?

Старият моряк очевидно се забавляваше от това, че Ален обмисля моето предложение. Евтино като женски приказки. Това е една от островните поговорки.

— Да опитаме — казах аз. — Какво можем да загубим?

Ален още се колебаеше.

— Права е — нетърпеливо отсече Гислен. — Какво, да не остаряваш? Мадо има повече хъс от теб!

— Добре — реши се накрая Ален. — Ще опитаме.

Видях, че Флин ме наблюдава.

— Мисля, че вече си имате обожател — той се усмихна и леко скочи на мокрия пясък.

Погледнах го с неодобрение.

— Значи сте продали улова — отбелязах аз.

— О, я стига! — отговори Флин. — Само не ми казвайте, че нямаше да направите същото, ако бяхте на моето място.

— Със сигурност нямаше да го направя. Това е кражба.

— Да, наистина — усмивката му беше заразителна.

— Наистина — отвърнах аз натъртено и двамата мълчаливо тръгнахме по хлъзгавите скали към „Елеанор“.

Беше почти вечер и от прилива водата ни стигаше почти до кръста, когато окончателно признахме поражението си, а дотогава цената на Жожо бе скочила с още хиляда франка. Бяхме премръзнали, изтръпнали, уморени. Флин беше изгубил самодоволството си, а аз за малко да остана затисната между „Елеанор“ и една скала, докато се мъчехме да помръднем лодката. Неочаквано силна вълна, подгонена от прилива, завъртя носа рязко по посока на вятъра и корпусът на „Елеанор“ се удари болезнено в рамото ми, събори ме встрани и черна вълна ме блъсна в лицето. Усетих скалата зад гърба си и ме обзе паника — бях сигурна, че ще се заклещя или даже по-лошо. Страхът, както и облекчението от това, че се измъкнах, ме озлобиха. Нахвърлих се върху Флин, който стоеше точно зад мен.

— Трябваше да държиш носа! Какво стана, по дяволите!

Флин беше пуснал въжетата, с които бяхме прихванали лодката. На угасващата светлина чертите на лицето му едва се открояваха. Беше полуобърнат с гръб към мен и чух как изруга, доста свободно за чужденец.

Последва протяжен скърцащ звук — корпусът на „Елеанор“ отново се завъртя към скалите, след това изтрака, когато лодката отново се заклещи. Откъм вълнолома се разнесе подигравателният смях на усиниерци.

Ален мрачно се провикна към Жожо:

— Добре. Печелиш. Докарай „Мари Жозеф“ — погледнах го, а той поклати глава. — Не става. Сега вече нищо не можем да направим. По-добре да приключваме, а?

Жожо се ухили. Той ни наблюдаваше през цялото време, като пушеше цигара от цигара, без да пророни и дума. С отвращение тръгнах към брега. Останалите ме последваха, като се движеха с усилие в мокрите си дрехи. Флин вървеше най-близо с наведена глава и скръстени ръце.

— За малко да я измъкнем — казах му аз. — Можеше да стане. Само да бяхме удържали проклетия нос!

Флин промърмори нещо под носа си.

— Какво беше това?

Той въздъхна.

— Може би като спреш да ми се зъбиш, ще отидеш да докараш трактора. При Лез Имортел ще им трябва.

— Не вярвам, че ще им трябва веднага.

— Не си го изкарвай на мен. Ако си спомняш, аз казах още в началото…

— А, да. Даде ми възможност, нали?

От разочарованието гласът ми звучеше дрезгаво. Ален ме чу и вдигна глава, после отмести поглед. Виждах, че се чувства засрамен, задето ме е послушал. Групичката зяпачи от Ла Усиниер избухна в подигравателни ръкопляскания. Саланци бяха мрачни. Аристид, който наблюдаваше от вълнолома, ме изгледа с неодобрение. Ксавие, останал при дядо си по време на опита за спасяване на „Елеанор“, ми се усмихна смутено иззад металните рамки на очилата си.

— Дано да мислиш, че си е струвало — каза Аристид с рязък тон.

— Можеше да стане — отговорих му аз.