Джоан Харис - Крайбрежие

Писмата на Брисман продължиха да пристигат. Той продължаваше да се тревожи. Беше писал на Адриен, но не бе получил отговор. Не се учудвах: когато майка ми влезе в болница, аз се обадих, но Марен ми каза, че Адриен пак е бременна и не може да пътува в това състояние. Майка ми почина след четири дни и Адриен ми каза разплакана по телефона, че лекарят й е забранил всякакво натоварване. След двете момчета тя отчаяно копнееше за момиче и чувстваше, че майка ни би я разбрала.

Изпих кафето си бавно, с наслада. Брисман чакаше търпеливо, сложил огромна ръка на рамото ми.

— Знам, Мадо. Много ти е тежко.

Избърсах очите си.

— Трябваше да го предвидя.

— Трябваше да дойдеш при мен — той се огледа: забелязах как съзерцава мръсния под, купчината мръсни чинии, неотворените писма, разрухата.

— Исках да го видя с очите си.

— Разбирам — Брисман кимна. — Той ти е баща. Семейството е всичко.

Стана — изведнъж сякаш изпълни стаята — и пъхна ръце в джобовете.

— Знаеш ли, аз имах син. Жена ми го отведе, когато беше на три месеца. Трийсет години чаках, надявах се, знаех, че един ден ще се върне у дома.

Аз кимнах. Бях чувала тази история. В Ле Салан, разбира се, смятаха, че вината за това е на Брисман.

Той поклати глава: внезапно, отърсен от всякакво театралничене, ми се стори стар.

— Глупаво, нали? Как само се залъгваме. Как се нараняваме едни други — Брисман ме погледна. — Дебелия Жан те обича, Мадо. Обича те по свой начин.

Помислих си за снимката от рождения ми ден, за това как ръката на баща ми лежеше на рамото на Адриен.

— Не искам да се чувстваш притисната до стената — каза Брисман.

— Знам. Няма нищо.

— Там е хубаво, Мадо. Лез Имортел. Болнични грижи, лекар от континента, просторни стаи, пък и може да вижда приятелите си когато пожелае. Мога да уредя всичко.

Поколебах се. Сестра Терез и сестра Екстаз вече ми бяха казали за пожизнените грижи на Брисман за стари хора. Стори ми се скъпо и направо му го казах.

Той рязко махна с глава.

— Ще се справя. От продажбата на земята ще покрия всички разходи. Може и да останат пари. Разбирам как се чувстваш, Мадо. Но някой трябва да прояви благоразумие.

Обещах да си помисля. Това беше нещо, за което Брисман бе загатвал и преди в писмата си, макар и не така открито. Предложението изглеждаше добро: за разлика от майка ми, Дебелия Жан изобщо не вярваше в здравното осигуряване, а аз не можех да си позволя да прибавя неговите финансови затруднения към своите. Сигурно бе, че имаше нужда от грижи. Освен това аз имах свой живот в Париж, към който можех — към който трябваше — да се върна. Каквито и да бяха досегашните ми мечти, Ле Салан ме върна в сивата реалност. Твърде много неща се бяха променили.

На излизане от къщата срещнах Ален Геноле и сина му Гислен, които идваха от селото по другия път. Бяха задъхани и изглеждаха по-въодушевени от обичайното за резервирания си островен нрав. Двамата много си приличаха, имаха типичните за тукашните жители остри черти, но докато бащата носеше традиционната моряшка риза, Гислен беше облечен в отровножълта фланелка, която светеше като неон на мургавата му кожа. Когато ме видя, той се усмихна и бързо се затича по голямата дюна.

— Мадам Жан — каза запъхтян, като спря да си поеме дъх. — Налага се да заемем трактора с ремаркето от задния ви двор. Спешно е.

Отначало бях сигурна, че не ме е познал. Това беше Гислен Геноле, с две години по-голям от мен, бяхме играли заедно като деца. Наистина ли ме нарече мадам Жан?

Ален ми кимна за поздрав. Той също беше разтревожен, но явно не смяташе, че работата е толкова спешна, та да се налага да тича.

— „Елеанор“ — извика той през дюната. — Видели са я в Ла Усиниер, точно до Лез Имортел. Отиваме да я докараме, но ни трябва тракторът на баща ви. Той вкъщи ли си е?

Поклатих глава.

— Не знам къде е.

Гислен изглеждаше обезпокоен.

— Не можем да чакаме — каза той. — Трябва да го вземем веднага. Може би вие… ако му обясните за какво е…

— Разбира се, че можете да го вземете — бързо реших аз. — Ще дойда с вас.

При тези думи Ален, който ни беше настигнал, ме погледна колебливо.

— Не мисля, че…

— Баща ми е построил тази лодка — казах твърдо. — Няколко години преди да се родя. Никога няма да ми прости, ако не помогна. Знаете колко е привързан към нея.

Дебелия Жан не беше просто привързан към нея, както добре си спомнях. „Елеанор“ бе първата от неговите „госпожици“, не най-красивата, но може би най-скъпата на сърцето му. Мисълта, че може да се изгуби, ме изпълваше със смут.