Джоан Харис - Крайбрежие

— Сестра ми също.

Той се засмя на думите ми — смях, богат като аромата на кафето.

— Младост, ех! А ти — ти! Дай да те видя. Пораснала си! Караш ме да се чувствам стогодишен старец, но си струва. Приятно ми е да видя личицето ти, Мадо. Хубавото ти личице.

Почти бях забравила това — неговия чар. Умееше да те завари неподготвен, да те обезоръжи. Зад пищната външност прозираше и ум, очите му бяха проницателни, тъмносиви, почти черни. Да, в детските си години го харесвах. Харесвах го и сега.

— Селото още е наводнено, нали? Лоша работа — той въздъхна оглушително. — Сигурно сега ти се струва много различно отпреди. Но не за всички е така, нали? Остров. Младите хора търсят повече забавления, отколкото един беден стар остров може да им предложи.

Усещах присъствието на Флин, който продължаваше да стои пред вратата със своите кошчета с омари. Сякаш не му се влизаше, макар че същевременно долавях любопитството му, както и нежелание да ме остави насаме с Брисман.

— Влезте — предложих му аз. — Ще пийнем кафе.

Флин поклати глава.

— Ще се видим по-късно.

— Остави го — Брисман, който само веднъж погледна към англичанина, отново се обърна към мен и дружески сложи ръка на раменете ми. — Той не е важен. Искам да ми разкажеш всичко за себе си.

— Мосю Брисман…

— Клод. Моля те, Мадо — безкрайното му дружелюбие беше малко тромаво, като на гигантски Дядо Коледа. — Но защо не ми съобщи, че смяташ да се връщаш? Почти се бях отчаял, че няма да си дойдеш.

— Не можах да дойда по-рано. Майка ми беше болна.

За миг ме обзеха спомени: миризмата на стаята й, съскането на аспиратора, нотката в гласа й, когато споменах за идеята си да се върна, дори само за кратко.

— Знам — той ми сипа кафе. — Съжалявам. А сега и тази история с Дебелия Жан — Брисман се настани на един стол, който изскърца под тежестта му, и потупа мястото до себе си. — Радвам се, че дойде, малка ми Мадо — каза той простичко. — Радвам се, че ми се довери.

Първите години след заминаването ни от Льо Дьовен бяха най-трудните. За късмет бяхме силни. Но романтичната природа на майка ми се претопи в напрегната, боязлива практичност, която се оказа много полезна. Тъй като не ставаше за каквато и да било квалифицирана работа, майка ми си намери място като чистачка срещу скромно заплащане. Въпреки това бяхме бедни.

Дебелия Жан не ни изпращаше пари. Майка ми гледаше на това с горчиво задоволство, като се чувстваше реабилитирана. В училище — голям парижки лицей — моите износени дрехи ме отчуждаваха допълнително от останалите.

Но Брисман ни помогна по свой начин. Бяхме станали роднини в края на краищата, макар да не носехме едно и също име. Той не ни изпращаше пари, но за Коледа получавахме колети с дрехи и книги, а по-късно и бои, когато научи за моя интерес към рисуването. В училище бях намерила убежище в къта по изкуствата, който ми напомняше донякъде за работилницата на баща ми с тихото суетене и миризмата на пресни стърготини. Започнах да чакам часовете по изкуство. Имах дарба. Рисувах с цветни моливи плажове, рибарски лодки и ниски варосани къщурки с надвиснали над тях мрачни небеса. Разбира се, майка ми не харесваше картините ми. По-късно те станаха основният ни източник на препитание, но това не я накара да ги харесва повече. Тя подозираше, макар и никога да не го е казвала, че по този начин нарушавам съгласието помежду ни.

В годините, когато учех в колеж, Брисман продължи да пише. Не на майка ми — тя се беше вкопчила в Париж с цялото му великолепие и натруфеност и нямаше желание да си спомня за Льо Дьовен, — а на мен. Писмата му не бяха дълги, но това бе всичко, с което разполагах, затова жадно поглъщах и най-малката дреболия в тях. Понякога се улавях на мисълта, че бих искала той, а не Дебелия Жан, да бъде мой баща.

После, преди дванайсет месеца, дойде първият намек за това, че в Ле Салан нищо не върви както трябва. Започна с бегло споменаване на Дебелия Жан — как дълго време не се е мяркал, — последваха други неща. Ексцентричният нрав на баща ми, който познавах още от дете, ставаше все по-явен. Носеха се слухове, че е много болен, но отказва да отиде на лекар. Брисман беше разтревожен.

Не отговарях на тези писма. Майка ми вече бе започнала да поглъща цялото ми внимание. Емфиземата й, която се влияеше зле от замърсения въздух в града, се беше влошила и лекарят я посъветва да замине. Някъде край морето, предложи той, където въздухът е по-здравословен. Но майка ми не искаше да чуе. Тя обожаваше Париж. Обичаше магазините, кината, кафенетата. Ни най-малко не завиждаше на богатите жени, чиито домове чистеше, косвено преживяваше удоволствието им от красивите дрехи, мебели, разкошен живот. Чувствах, че тъкмо такъв живот иска за мен.