Джоан Харис - Крайбрежие

Сигурно баща ми го бе приел зле. Той беше дълбоко суеверен и дори звънът на Ла Маринет не би го ужасил повече от това.

Пристъпих към пътеката.

— Недейте — предупреди ме Флин.

Не му обърнах внимание. Баща ми стоеше с гръб към мен, така погълнат от това, което правеше, че не ме чу, докато не застанах достатъчно близо до него, за да го докосна. Флин не помръдваше от мястото си, неподвижен, почти невидим зад тревите на дюната, с изключение на ярко рижата коса.

— Татко? — обадих се аз и баща ми се обърна.

На дневната светлина ясно видях колко е остарял Дебелия Жан. Сега ми се струваше по-дребен, отколкото миналата нощ, сгушен в дрехите си, с набола сива старческа брада на едрото лице. Ръкавите му бяха изцапани с кал, сякаш беше копал, кал имаше и по целите му рибарски ботуши. В устата му висеше цигара „Житан“.

Направих крачка напред. Баща ми ме гледаше мълчаливо, сините му очи, поръбени от слънчева светлина, блестяха. Той не реагира на присъствието ми, по същия начин можеше да следи поплавък на въдица във водата или да пресмята на око разстоянието между лодката и кея, за да не падне на слизане.

— Татко — отново казах аз, като чувствах усмивката на лицето си чужда и скована. Прибрах косата си назад, за да види лицето ми. — Аз съм.

Дебелия Жан отново с нищо не показа, че изобщо ме е чул. Видях как пръстите му се плъзнаха към медальона на врата. Не, не медальон. Кутийка. От онези, в които се носят амулети.

— Аз ти писах. Реших, че може би… ако имаш нужда… — гласът ми също сякаш не беше моят. Дебелия Жан ме гледаше с безизразно лице. Тишината връхлетя всичко наоколо като ято черни пеперуди.

— Можеше поне да опиташ да кажеш нещо — продължих аз.

Тишина. Плясък на криле.

— Е?

Мълчание. Зад гърба му, на дюната, Флин стоеше неподвижен.

— Е? — повторих аз. Сега пеперудите бяха обсебили гласа ми и го караха да трепти. Не можех да дишам. — Върнах се. Няма ли да кажеш нещо?

За миг ми се стори, че забелязах искрица в очите му. Но можеше и да ми се е сторило. Във всеки случай след секунда вече я нямаше. Преди да се опомня, баща ми се обърна и тръгна към дюните, без да пророни дума.

Не биваше да се надявам. Тъй както не се надявах, тъй както се примирих с пренебрежението му още преди години. И въпреки това ме заболя: след смъртта на майка ми и заминаването на Адриен със сигурност имах право да очаквам някакъв отговор.

Нещата можеха да стоят другояче, ако бях момче. Дебелия Жан, както повечето мъже на острова, искаше синове — синове, които да строят лодки, които да поддържат семейните гробове. Дъщерите, при всички разходи, които трябваше да се правят по тях, не представляваха интерес за Дебелия Жан Прасто. Една дъщеря му стигаше, втората, дошла на бял свят четири години по-късно, окончателно уби малкото, което бе останало от интимността между родителите ми. Израснах в опити да изкупя вината си за разочарованието, което бях предизвикала, като носех косата си късо подстригана, за да му доставя удоволствие, избягвах компанията на другите момичета, за да спечеля одобрението му. Донякъде това имаше резултат: случваше се да ме вземе със себе си на риболов в плитчините или на лов за стриди с кошници. За мен това бяха скъпоценни мигове, откраднати в редките случаи, когато Адриен и майка ми ходеха заедно в Ла Усиниер, и в часове на уединение аз скришом си ги припомнях и им се наслаждавах.

Тогава той говореше с мен, дори когато вече не говореше с майка ми. Показваше ми гнездата на чайките и ивиците пясък оттатък Ла Жьоте, където години наред се връщаха тюлените. Понякога намирахме неща, изхвърлени от морето на плажа, и ги отнасяхме у дома. Много рядко се случваше да ми разказва истории и притчи от островите. Всичко се връща . Това бяха любимите му думи.

— Съжалявам.

Беше Флин. Вероятно се бе приближил безшумно зад мен, докато стоях унесена край гроба на Малкия Жан.

Кимнах. Гърлото ми беше прегракнало, сякаш бях крещяла.

— Всъщност той не разговаря с никого — продължи Флин. — Общува най-вече със знаци. Мисля, че откакто съм тук, не съм го чувал да говори повече от десетина пъти, а и тогава думите му са били най-често „Хм“ или „Ха“.

Едно червено цвете плуваше във водата точно до пътеката. Гледах го и чувствах, че ми прилошава.

— Значи говори с вас — казах аз.

— Понякога.

Чувствах присъствието му до себе си, смутената му готовност да предложи утеха и за миг ми се прииска единствено да я приема. Знаех, че мога се обърна към него — той беше висок точно толкова, че да сложа глава на рамото му, — щеше да ухае на озон и море, и на сурова вълна от пуловера. Отдолу — знаех — имаше топлина.