Джоан Харис - Крайбрежие

Тоанет кимна в знак на съгласие.

— Каквото и да беше, обърна ни късмета. Синът на Аристид, Оливие, загина същата година, и… е, знаеш — погледна ме така, сякаш беше произнесла името.

— Малкият Жан.

Тя отново кимна.

— Ех! Тези братя! Да можеше да ги чуеш в онези дни! — каза старицата. — Бяха бъбриви като свраки. Не можеха да се наприказват!

Матиас отпи глътка дьовиноаз.

— Лошата година взе душата на Дебелия Жан, както взе къщите край Ла Гулю. Имаше големи приливи и отливи, но не по-големи от друга година — той въздъхна с мъчително задоволство и махна към мен с лулата си. — Предупреждавам те, момиче. Не се заседявай тук. Защото още една година като тази…

Тоанет стана и погледна през прозореца към небето. Оттатък Поент мъждукаше мътнооранжевият хоризонт, озаряван от далечни мълнии.

— Чакат ни лоши времена — отбеляза тя без видима тревога. — Точно като през седемдесет и втора.

От дима, който излизаше от върха му, заключих, че Флин си приготвя закуска.

От цялото село Ле Салан тъкмо Ла Гулю бе пострадала най-много през годините. Островът беше лошо засегнат от ерозия и пътеката, която помнех от детството си, се бе свлякла в морето и на липсващото място беше останал кален каменист склон. Редът стари крайбрежни колиби, които помнех, бе изчезнал; само една беше оцеляла и сега стоеше като дългокрако насекомо на скалите. Тесният залив се беше разширил, макар да личеше, че са се опитвали да го укрепят — откъм западната страна още се виеше груба стена от камъни, замазани с хоросан, но с времето и тя беше поддала, оставяйки залива на волята на приливите. Започвах да разбирам песимизма на Матиас Геноле: при по-силен прилив и вятър отзад водата можеше да се изкачи по склона, да прелее отвъд дигата и да наводни пътя. Но при Ла Гулю забелязах нещо далеч по-показателно. Купищата водорасли, които обикновено се задържаха на брега дори през лятото, сега бяха изчезнали, оставяйки след себе си ивица голи камъни, по които нямаше дори тиня. Това ме озадачи. Нима ветровете се бяха променили? По стара традиция всичко неизменно се връщаше в Ла Гулю. Днес тук нямаше нищо: нито водорасли, нито стари отломки, нито дори късче плавей. Чайките като че ли също го бяха забелязали: те пищяха гневно една на друга, кръжаха във въздуха, но никога не кацаха за дълго, за да се нахранят. В далечината пръстенът на Ла Жьоте образуваше бледи къдрици на тъмната водна повърхност. Баща ми не се виждаше никъде по брега. Може би е отишъл в Ла Буш, казах си: гробището беше малко по-далеч от селото, оттатък Ла Гулю. Бях ходила там няколко пъти, но не много често — на Льо Дьовен умрелите са грижа на мъжете.

Постепенно долових нечие присъствие наблизо. Може би по движението на чайките: със сигурност човекът не вдигаше шум. Обърнах се и видях Флин на няколко крачки зад мен, загледан в същата посока към морето. Носеше две кошчета за ловене на омари, а на рамото му висеше брезентова чанта. Кошчетата бяха пълни и на двете беше изписано с червено „Б“ — Бастоне.

Кражбата е единственото престъпление, на което тук се гледа сериозно. Да крадеш от чуждия улов е също толкова лошо, колкото да спиш с чужда жена.

Флин ме удостои с усмивка, в която нямаше и следа от разкаяние.

— Не е за вярване какви неща донася морето — весело отбеляза той и махна с едното кошче към Поент. — Реших да дойда по-рано и да огледам, преди половината село да е дошло да търси Светицата.

— Светицата ли?

Флин поклати глава.

— Боя се, че на Поент няма и следа от нея. Сигурно отливът я е отнесъл. Тук теченията са толкова силни, че вече може да е на половината път към Ла Гулю.

Нищо не казах. Един прилив не е достатъчен, за да се отвърже кошче с омари. Когато бях малка, Геноле и Бастоне се дебнеха едни други край дюните с пушки, заредени с каменна сол, с надеждата да хванат някого от враговете си как краде от улова им.

— Голям късметлия сте — отбелязах аз.

Очите му светнаха.

— Не се оплаквам.

След секунда вниманието му вече беше другаде: той разрови с босия си крак мъничките перли див чесън, които растяха в пясъка. Когато събра достатъчно, Флин се наведе и ги прибра в един от джобовете си. Долових острия им аромат, който се разнесе из соления въздух. Спомних си как някога и аз ги събирах за рибената яхния на майка ми.

— Преди години тук имаше пътека — казах аз и погледнах към залива. — По нея слизах към плитчините. Вече я няма.

Флин кимна.

— Тоанет Просаж помни как тук е имало цяла улица с къщи и кей, и малък плаж, и какво ли още не. Всичко се е свлякло във водата още преди много години.