Джоан Харис - Крайбрежие

— Татко! — извиках аз, когато ме наближи, но той продължи да бяга, без да поглежда назад. Щом стигна върха на Поент Гризнос, ми се стори, че чух да издава звук, протяжен, дрезгав, стенещ звук; но може би беше вятърът.

По традиция след церемонията на носа всички отиват и бара на Анжело, за да се почерпят в чест на Светицата. Тази година отидоха по-малко от половината богомолци. Отец Албан се прибра право у дома в Ла Усиниер, без дори да благослови виното, децата — а и повечето майки — отидоха да си легнат и обичайното оживление видимо липсваше.

Разбира се, основната причина беше загубата на Света Марина. Без нея молитвите щяха да останат без отговор, приливите и отливите щяха да вилнеят необуздани. Омер Ла Патат предложи веднага да я потърсят, но приливът беше започнал, а скалите бяха твърде неравни, така че операцията по издирването бе отложена за сутринта.

Колкото до мен, аз се запътих право към къщата и зачаках Дебелия Жан да се прибере. Той не се прибра. Накрая към полунощ отидох при Анжело, където заварих Капюсин да се възстановява от тревогите на чаша кафе и дьовиноазри.

Когато ме видя, тя стана и на лицето й се изписа загриженост.

— Няма го — казах аз и седнах до нея. — Не се е прибирал.

— Няма да се прибере. Не и сега — отговори Капюсин. — След случилото се… пък и като те видя, точно тази вечер… — тя млъкна и поклати глава. — Предупредих те, Мадо. Не можеше да избереш по-лош момент.

Хората ме гледаха, усещах любопитството им и някакъв хлад, който ме караше да се чувствам скована и чужда.

— Мислех, че всеки е добре дошъл на празника на света Марина. Не трябва ли да е така?

Капюсин ме погледна.

— Не ме баламосвай, момиче — отсече тя. — Знам защо си избрала днешния ден — Пюс запали цигара и издуха дима през ноздрите си. — Винаги си била инат. Никога не можеш да избереш лесното, нали? Все се хвърляш с главата напред, искаш да промениш всичко наведнъж — тя ми се усмихна уморено. — Дай шанс на баща си, Мадо.

— Шанс? — това беше Аристид Бастоне с Дезире подръка. — След тази нощ, след всичко, което се случи на Поент, какъв шанс имаме ние?

Вдигнах глава. Старецът стоеше зад нас, подпрян на бастуна си с цялата си тежест, с поглед като кремък. Младежът с очилата стоеше малко встрани със смутен вид, косата падаше на очите му. Сега го познах: беше Ксавие, внукът на Аристид. Някога той бе самотно момче, което предпочиташе книгите пред игрите. Макар че ни деляха малко години, почти не бяхме си говорили.

Аристид продължаваше да ме гледа.

— За какво се върна, а? — попита той. — Тук вече нямаш нищо. Дойде да прогониш Дебелия Жан, така ли? Да му вземеш къщата? Парите?

— Не отговаряй — каза Капюсин. — Той е пиян.

Аристид не показа, че я е чул.

— Все същата си! — продължи старецът. — Идваш само когато ти потрябва нещо!

— Дядо — намеси се Ксавие, като сложи ръка на рамото му. Но Аристид го отблъсна. Макар че беше по-нисък с една глава от внука си, гневът му го превръщаше в гигант: очите му горяха зловещо като на пророк.

Жена му, която стоеше до него, ме погледна с безпокойство.

— Извинете — тихо каза тя. — Света Марина… нашият син…

— Мълчи! — изсъска Аристид и се обърна на бастуна си така рязко, че ако Дезире не стоеше наблизо, можеше да падне. — Мислиш ли, че нея я е грижа за това, а? Мислиш ни, че някого го е грижа?

Той тръгна към вратата, без да се обърне, като повлече дървения си крак по бетонния под, и роднините му го последваха. Изпратиха ги с мълчание.

Капюсин сви рамене.

— Не му обръщай внимание, Мадо. Просто е прекалил с чашките дьовиноаз. Наводнението, Светицата, а сега и твоето завръщане…

— Не разбирам.

— Няма нищо за разбиране — обади се Матиас Геноле. — Той е Бастоне. Главата му е пълна с камъни.

Това беше по-малко окуражително, отколкото може би изглеждаше: Геноле се мразеха с Бастоне от поколения.

— Горкият Аристид! Във всичко вижда някакъв заговор.

Обърнах се и видях дребна старица във вдовишки черни дрехи, седнала на висок стол зад мен. Тоанет Просаж, майка на Омер и най-възрастната жителка на селото.

— Ако питаш Аристид, хората все се опитват да го изместят, да му вземат спестяванията — хе! — тя се изсмя дрезгаво. — Сякаш не знаем, че ги профука всичките за ремонта на къщата си. Пресвета Марина, дори синът му да се върне след толкова години, нищо няма да намери, освен стара лодка и парче мокра земя, която дори Брисман няма да купи.

Матиас изсумтя.