Джоан Харис - Крайбрежие

— Този лешояд!

Напипах писмото в джоба си.

— Брисман?

— Разбира се — каза Тоанет. — Кой друг може да поиска такава земя?

Според Тоанет Брисман кроеше планове за Ле Салан. Планове колкото страховити, толкова и неясни. Разпознах в това традиционната неприязън на саланци към успелите усиниерци.

— Той може да оправи Ле Салан — хоп! и готово — продължи старицата, като щракна с пръсти. — Има пари и машини. Ще отводни земята, ще вдигне бентове при Ла Гулю — може да свърши всичко за шест месеца. Няма повече наводнения. Хе-хе! Естествено, за всяко нещо си има цена. Той не е направил пари от услуги на хората.

— Може би си струва да видите какво предлага.

Матиас ме погледна с горчивина.

— Какво, да се продадем на един усиниерец?

— Оставете я на мира — намеси се Капюсин. — Момичето не ви мисли злото.

— Да, но ако може да спре наводненията…

Матиас махна категорично с глава.

— Не можеш да укротиш морето — каза той. — То прави каквото си иска. Ако Светицата иска да се удавим, така и ще стане.

Научих, че е имало няколко лоши години. Въпреки закрилата на света Марина с всяка зима приливите ставали все по-заплашителни. Тази година дори „Рю дьо л’Осеан“ била наводнена, за пръв път от войната насам. Лятото също било необичайно лошо. Водата в залива придошла и половината село се намерило три фута под морската вода. Още се възстановявали от щетите.

— Така ще свършим като старото село — каза Матиас Геноле. — Накрая всичко потънало, дори църквата — той напълни лулата си и натъпка тютюна с мръсен палец. — Честна дума. И църквата. Ако Светицата не може да ни помогне, кой тогава?

— Това се казва черна година — заяви Тоанет Просаж. — Хиляда деветстотин и осемнайсета. През тази година сестра ми Мари-Лор умряла от инфлуенца, същата зима, в която съм се родила аз — тя размаха жилавия си палец във въздуха. — Та аз съм дете на черната година, никой не очаквал, че ще оцелея. Само че аз оцелях! Ако искаме и сега да оцелеем, трябва да направим нещо, не да се кълвем като чайки — старицата изгледа втренчено Матиас.

— Лесно е да се каже, Тоанет, но ако Светицата не ни закриля…

— Не ти говоря за това, Матиас Геноле, и ти знаеш добре.

Матиас сви рамене.

— Не аз започнах разправията — каза той. — Ако Аристид Бастоне поне веднъж си беше признал, че е сгрешил…

Тоанет се обърна към мен с блеснали от злоба очи.

— Виждаш ли го какъв е? Големи хора — стари хора, а се държат като деца. Нищо чудно, че на Светицата не й харесва.

Матиас се наежи.

— Моите момчета ли изпуснаха Светицата? — Капюсин го стрелна с поглед. Той се смути. — Извинявай — каза. — Никой не обвинява Дебелия Жан. Ако има нещо, Аристид е виновен. Не позволи на внука си да носи Светицата, защото не можело да има двама Геноле и един Бастоне. Разбира се, той не можеше да участва. С този дървен крак… — Матиас въздъхна. — И преди ви казах. Годината ще бъде лоша. Нали чухте как бие Ла Маринет?

— Не беше Ла Маринет — отвърна Капюсин и машинално кръстоса пръстите на лявата си ръка срещу лош късмет. Забелязах Матиас да прави същото.

— Казах ви, че ще стане така, вече трийсет години…

Матиас отново кръстоса пръсти.

— Седемдесет и втора. Тя беше лошата година.

Знаех за това. Тогава бяха загинали трима души от селото, сред които и братът на баща ми. Матиас отпи от чашката си с дьовиноаз.

— Тогава Аристид си беше помислил, че е намерил Ла Маринет, нали знаете. Онази пролет, когато загуби крака си. После се оказа, че е стара мина, останала от първата война. Каква лоша шега, нали?

Съгласих се с него. Слушах го съвсем учтиво, макар че бях чувала тази история много пъти в детството си. Нищо не се е променило, казах си почти с отчаяние. Дори историите бяха стари и износени като обитателите на селото, прехвърляни многократно като зърна на броеница. Почувствах как в мен се надигат жалост и нетърпение и въздъхнах дълбоко. Матиас продължи, без да ми обръща внимание, сякаш случката, за която разказваше, беше станала вчера.

— Онова нещо беше заровено в пясъка. Звънеше, като го уцелиш с камък. Всички деца се изреждаха да го замерят с пръчки и камъни, за да звъни. След няколко часа приливът го измъкна от пясъка и то избухна ей-така, от само себе си, на около сто метра от там, където сега е Ла Жьоте. Изби всичката риба чак до Ле Салан. Хе! — Матиас смукна от лулата си с мрачно удоволствие. — Дезире наготви цял казан рибена чорба, понеже не искаше всичката тази риба да отиде на вятъра. Изтрови половината село — той ме погледна със зачервени от умора очи. — Не разбрах чудо ли беше, какво ли.