Джоан Харис - Крайбрежие

— Плаж? — реших, че е възможно. Някога при отлив до пясъчните ивици на Ла Жьоте можеше да се стигне пеша от Ла Гулю, подобни на жълти китове, с течение на времето те бяха мигрирали заедно с променливите течения. Погледнах към самотната крайбрежна колиба, която стърчеше никому ненужна над скалите.

— На острова нищо не е в безопасност.

Отново хвърлих поглед към двете кошчета. Флин беше вързал омарите, за да не се бият.

— През нощта „Елеанор“ на Геноле се е откъснала от котвата — продължи той. — Те мислят, че това е работа на Бастоне. Но може и да е от вятъра.

Разбрах, че Ален Геноле, синът му Гислен и баща му Матиас са станали призори да търсят следи от изчезналата „Елеанор“. Тя беше солидна плоскодънна рибарска лодка, възможно бе отливът да я е отнесъл и сега да стои непокътната някъде в плитчините. Звучеше прекалено оптимистично, но си струваше да се провери.

— Баща ми знае ли? — попитах аз.

Флин сви рамене. По изражението на лицето му виждах, че вече смята „Елеанор“ за изгубена.

— Може и да не е чул. Снощи не се е прибирал, нали?

Вероятно учудването се бе изписало на лицето ми, защото той се усмихна.

— Аз спя много леко — каза. — Чух го да отива към Ла Буш.

Ла Буш. Значи предположението ми беше вярно.

Тишина, смущавана единствено от писъците на чайките. Чувствах, че Флин очаква да му отговоря, и отново се запитах какво му е разказвал Дебелия Жан за себе си. Спомних си за пощенската кутия, пълна с непрегледана поща, за повредената снимка от рождения ми ден.

— Той е особен човек — казах аз накрая. — Трябва да се научите да гледате на нещата като него. Трябва да се потрудите, за да го разберете.

— Дълго време сте отсъствали.

— Познавам баща си.

Последва мълчание, през което Флин си играеше с огърлицата от корали на врата си.

— Не сте ходили там още, нали?

— Не. Това място не е от любимите ми. Защо?

— Елате — каза той, като остави кошчетата с омари и ми подаде ръка. — Има нещо, което си струва да видите.

Ла Буш винаги изненадва посетителите, които идват тук за пръв път. Може би заради размерите си: безкрайни пътеки и алеи с надгробни камъни, всичките с имена на саланци, стотици, може би хиляди Бастоне, Геноле, Просаж, дори нашите Прасто, наредени един до друг като уморени летовници на плаж, забравили всякакви различия помежду си.

Второто учудващо нещо е големината на самите камъни: гиганти от островен гранит, поръбени и лъснати от вятъра, застанали непоклатимо, закотвени в непокорната пръст единствено благодарение на тежестта си. За разлика от живите си съселяни, мъртвите саланци са общителни хора: когато пясъците се местят, те си ходят на гости от гроб на гроб, необременени от семейните вражди. За да ги накараме да кротуват, ние ги затискаме с колкото може по-тежки камъни. Камъкът на Малкия Жан е масивен къс розово-зелен островен гранит, който покрива гроба изцяло, сякаш Малкия Жан не е бил заровен достатъчно дълбоко.

Докато вървяхме към старото гробище, Флин упорито не отговаряше на въпросите ми. Следвах го неохотно, като внимателно стъпвах по каменистата земя. Вече виждах първия ред стари надгробни камъни, които стърчаха над контура на дюната. Ла Буш открай време беше мястото за уединение на баща ми. Дори сега изпитвах смътно чувство за вина, сякаш разбулвах нечия тайна.

— Елате с мен до върха на дюната — каза Флин, доловил колебанието ми. — Оттам ще виждате по-добре.

Дълго време просто стоях на пясъчния хребет, загледана надолу към Ла Буш.

— Откога е така? — попитах накрая.

— От пролетните бури насам.

Някой се беше опитал да опази гробовете. Покрай най-близката до залива пътека бяха наредени торби пясък, а около някои камъни имаше натрупана пръст, но се виждаше, че щетите са прекалено големи и такива дребни поправки не могат да свършат работа. Надгробните камъни бяха изтръгнати от местата си като болни зъби, едни стояха все още изправени, други — килнати встрани под нездрави ъгли в плитки локви вода там, където морето беше преляло от ниския бряг. Тук-таме над повърхността се подаваше саксия с мъртви цветя, на петдесет метра или повече разстояние нямаше друго освен камъни и гладкото бледо отражение на небето.

Стоях дълго време в мълчание, наблюдавах.

— Той идва тук всеки ден седмици наред — обясни Флин. — Казах му, че е безполезно. Но той не ми повярва.

Сега забелязах гроба на Малкия Жан, недалеч от наводнената пътека. Баща ми го беше украсил с червени цветя и коралови мъниста в чест на света Марина. Малките подаръчета изглеждаха странно жалки на своя каменен остров.