Джоан Харис - Крайбрежие

— Че защо да не отиде? — старицата пристъпи напред. — Момичето му е роднина. Какво? Да не очакваш от нея да се интересува от старите вражди? Не ти ли стига, че в Ле Салан от петдесет години хората враждуват?

— Само казвам…

— Нищо недей да казваш — очите на Тоанет светнаха като фишеци. — И само още веднъж да чуя, че пускаш такива грозни клюки…

Аристид гледаше сърдито.

— Това е остров, Тоанет. Не може да не се носят слухове. Няма да е моя вината, ако Дебелия Жан научи.

Тоанет погледна към далечните плитчини, после към мен. Лицето й беше угрижено и тогава разбрах, че е вече късно. Отровата на Аристид вече беше пуснала семена. Запитах се кой ли му е казал за посещението на Брисман, откъде е разбрал толкова много неща.

— Не се тревожи. Аз ще поговоря с него. Той ще ме послуша — Тоанет взе ръката ми в своите: дланите й бяха сухи и кафяви като плавей. — Ела с мен — каза изведнъж и ме задърпа след себе си по пътеката. — С нищо няма да помогнеш, като стоиш тук. Ела с мен у дома.

У дома представляваше къщурка с една стая в далечния край на селото. Беше стара дори по островните понятия, с каменни стени и нисък покрив от обрасли с мъх керемиди, наредени върху греди, почернели от дим. Вратата и прозорците бяха миниатюрни, почти с детски размери, а тоалетната представляваше паянтова барака отстрани на къщата, зад купчината с дърва. Когато наближихме, видях самотна коза да пасе тревата, израсла на покрива.

— Значи си отишла и си уредила всичко, а? — каза Тоанет, като бутна входната врата.

Наложи се да наведа глава, за да не се ударя в гредата.

— Нищо не съм уреждала.

Тоанет свали бялата си шапка и ме погледна втренчено.

— Не си играй с мен, момиче — каза тя. — Знам всичко за Брисман и неговите планове. Опита се да направи същото и с мен, знаеш ли? Място в Лез Имортел в замяна на къщата ми. Дори обеща да поеме разноските за погребението. Разноските за погребението! — старицата се изкиска. — Казах му, че смятам да живея вечно! — тя се обърна към мен с предишния сериозен поглед. — Знам го какъв е. Може да свали гащите на монахиня, ако има на кого да ги продаде. А той има планове за Ле Салан. И в тези планове не влиза никой от нас. Бях чувала това и преди при Анжело.

— Ако наистина има планове, не си представям какви могат да бъдат — отговорих аз. — Той винаги е бил добър с мен, Тоанет. По-добър от повечето саланци.

— Този Аристид! — старата жена се намръщи. — Не го съди прекалено строго, Мадо.

— Защо?

Тя ме побутна с костелив пръст.

— Баща ти не е единственият тук, който е страдал. Аристид загуби двама синове, единия в морето, другия от инат. Това го озлоби.

По-големият му син Оливие загинал по време на риболов през 1972 година. По-малкият, Филип, прекарал следващите десет години от живота си в дом, където никой не смеел да обели дума за Оливие.

— Разбира се, той тръгна по лош път — Тоанет поклати глава. — Събра се с едно момиче от Ла Усиниер. Можеш да си представиш как го прие Аристид.

Тя била на шестнайсет. Когато разбрала, че е бременна, Филип се паникьосал и двамата избягали на континента, като оставили Аристид и Дезире да се разправят с разгневените й родители. Оттогава в дома на Бастоне било забранено да се споменава името на Филип. След няколко години вдовицата на Оливие починала от менингит и оставила сина си Ксавие на грижите на баба му и дядо му.

— Сега Ксавие е единствената им надежда — обясни Тоанет, повтаряйки като ехо думите на Гислен. — Каквото поиска Ксавие, получава го. Каквото поиска, стига само да остане тук.

Представих си бледото безизразно лице на момчето, неспокойните му очи зад очилата. Ако Ксавие се ожени, беше казал Гислен, със сигурност ще остане. Тоанет сякаш прочете мислите ми.

— Да, може да се каже, че бяха го обещали на Мерседес още в детските им години — продължи тя. — Но моята внучка е своенравна. Има свои планове.

Спомних си Мерседес, намусеното й изражение, нотката в гласа на Гислен, когато заговори за нея.

— Пък и тя никога няма да се омъжи за бедняк — каза Тоанет. — Откакто Геноле загубиха лодката си, момчето им загуби шанса си да я спечели.

Помислих върху това.

— Да не искате да кажете, че Бастоне са блъснали „Елеанор“ в скалите?

— Нищо не казвам. Аз не разпространявам слухове. Но каквото и да е станало с нея, ти най-малко от всички трябва да се намесваш.

Отново се сетих за баща си.

— Той обичаше тази лодка — упорито отсякох аз.

Тоанет ме погледна.

— Може и така да е. Но точно с „Елеанор“ Малкия Жан излезе на последното си плаване, „Елеанор“ намериха изоставена в морето в деня, когато той се изгуби, и оттогава всеки път, когато баща ти я погледне, сигурно вижда брат си да го вика за помощ. Повярвай ми, без нея ще му е по-добре.