Джоан Харис - Крайбрежие

Изпитах прилив на чувства, от които бузите ми пламнаха, а сърцето ми затуптя бясно. В края на краищата мен беше избрал, моята снимка бе носил на врата си заедно с кичур от бебешката ми коса. Не на майка ми. Не на Адриен. Моята. Въобразявах си, че ме е забравил, а през цялото това време съм била единствената, за която е мислил, която е носил тайно със себе си като щастлив талисман. Какво значение имаше, че не бе отговорил на писмата ми? Какво значение имаше, че мълчеше?

Станах, стиснала в ръка медальона, забравила всичките си съмнения. Сега знаех точно какво да правя.

Изчаках падането на нощта. Приливът почти бе достигнал връхната си точка — подходящо време за това, което бях намислила. Обух ботушите си, сложих моряшка риза, излязох и тръгнах по ветровитите дюни. Точно срещу Ла Гулю се виждаше мъждивата светлина на континента, фарът отправяше червеното си предупреждение, като примигваше през няколко секунди; навсякъде другаде морето блестеше с онова светло сияние, характерно за Лазурния бряг, като от време на време грейваше по-ярко, когато облаците разчистваха по-голяма част от луната.

На покрива на бункера забелязах Флин, който гледаше към залива: силуетът му се открояваше ясно на фона на небето. Наблюдавах го минута-две, като се мъчех да отгатна какво прави, но беше твърде далеч. Забързах към Ла Гулю, където приливът скоро щеше да премине в отлив.

В чантата, която носех през рамо, бях взела няколко пластмасови оранжеви плавки, които рибарите на острова използват за мрежите си при лов на скумрия. Като дете се бях научила да плувам с помощта на пояс, направен от такива плавки, освен това често ги използвахме за маркиране на кошовете за омари и раци, които пускахме от Ла Гулю и после събирахме от скалите при отлив, или ги нижехме като гигантски мъниста. Тогава това беше игра, но достатъчно сериозна: всеки рибар би дал по един франк за намерена плавка и често това бяха единствените джобни пари, които имахме. Играта и плавките щяха да ми послужат тази нощ.

Като застанах на скалите под носа, аз ги хвърлих в морето — трийсет общо, — като гледах да се целя отвъд линията на вълните в откритото течение. Някога, не много отдавна, поне половината плавки се връщаха обратно в залива със следващия прилив. А сега… но тъкмо в това се състоеше експериментът.

Останах да ги наблюдавам няколко минути. Беше топло въпреки силния вятър — последният дъх на лятото — и когато облаците над главата ми се разсеяха, видях широкия Млечен път в небето. Внезапно обзета от невъзмутимо спокойствие, аз зачаках под огромното, щедро обсипано със звезди небе началото на отлива.

По светлината от прозореца в кухнята познах, че Дебелия Жан се е върнал. Виждах силуета му — с цигара в устата, прегърбен, масивен като скала на фона на жълтата светлина. Обзе ме безпокойство. Дали ще ми проговори? Дали пак ще буйства?

Когато влязох, той не се обърна. Не очаквах да го направи. Вместо това остана неподвижен сред безпорядъка, който беше причинил, с чаша кафе в едната ръка и цигара „Житан“ между пожълтелите си пръсти.

— Изпуснал си този медальон — казах аз, като сложих медальона на масата до него.

Стори ми се, че долових промяна в стойката му, но той не ме погледна. Невъзмутим и неподвижен като статуята на света Марина, баща ми сякаш не можеше да помръдне.

— Утре ще се заема с подреждането — казах. — Ще трябва малко да се потрудя, но скоро пак ще ти бъде удобно.

Отговор отново не последва. Вместо гняв изпитах внезапен и силен пристъп на съжаление към него, към мрачното му мълчание, към уморените му очи.

— Всичко е наред — добавих. — Ще се оправиш.

Приближих се към него и обвих ръце около врата му; лъхна ме старият мирис на сол, пот, боя и лак и двамата седяхме така около минута, докато цигарата изгоря до малък фас и падна от ръката му на каменния под сред пищен фойерверк от искри.

На другата сутрин станах рано и излязох да търся плавките си. Не се виждаха нито в Ла Гулю, нито по-навътре в залива към Ле Салан. Не очаквах да ги намеря. Бяха настанали гладни времена за Лакомницата.

Пристигнах в Ла Усиниер преди шест, небето беше ясно и бледо и наоколо се мяркаха само няколко души — предимно рибари. Стори ми се, че видях Жожо льо Гоелан да се рови в плитчините и два силуета далеч зад линията на прилива с големи квадратни мрежи, каквито усиниерците използват за скариди. С изключение на тях мястото беше пусто.

Намерих първата от оранжевите си плавки под вълнолома. Взех я и тръгнах по-нататък, като спирах тук-таме, за да обърна камък или топка водорасли. Когато стигнах укреплението на вълнолома, вече бях събрала още десетина плавки, а забелязах още три между скалите на една ръка разстояние от мен.