Джоан Харис - Крайбрежие

„На моя лекар“. Сведох поглед към подаръка на Брисман в своя пашкул от опаковъчна хартия. Слънцето жадно обгръщаше огнената коприна. Прав е, казах си, червеното е любимият ми цвят. Знаех, че мога да оставя всичко в неговите ръце. Да се върна в Париж — новият сезон в галериите тъкмо започваше — и да работя върху новото си портфолио. Този път градски пейзажи, може би малко портрети. След десет години като че ли бях готова да сменя темата.

Но знаех, че няма да го направя. Нещата се бяха променили, островът се беше променил, а с него и част от мен. Носталгията, която изпитвах към Ле Салан през цялото време, докато бях далеч, бе прераснала в нещо по-дълбоко, в нещо по-силно. А колкото до завръщането ми у дома — илюзиите, сантименталността, разочарованието, радостта, — сега разбирах, че то още не се е случило. До този момент все още не се бях завърнала у дома.

— Знаех, че мога да разчитам на теб — Брисман беше приел мълчанието ми за съгласие. — Можеш да се преместиш в Лез Имортел, докато уредим нещата. Страх ме е, като си помисля как живееш в онази къща с Дебелия Жан. Ще ти дам най-хубавия си апартамент. За сметка на заведението.

Дори сега, когато бях убедена, че крие истината от мен, почувствах необяснима благодарност. Пропъдих я.

— Не, благодаря — чух се да казвам. — Ще си остана у дома.

Седмицата, която последва, пак донесе лошо време. Солниците зад селото се наводниха, като унищожиха плодовете на двегодишен труд. Търсенето на Светицата трябваше да бъде отложено заради силните приливи, макар че само шепа оптимисти все още се надяваха, че ще я намерят. Изчезна втора рибарска лодка, „Кориган“ на Матиас Геноле, най-старата плаваща лодка в селото. От силните ветрове заседна в скалите точно срещу Гризнос и Матиас и Ален не можаха да я измъкнат. Дори Аристид отбеляза, че това е голяма загуба.

— Беше на сто години — оплакваше лодката Капюсин. — Спомням си я как излизаше в морето още когато бях момиче. С красиви червени платна. Разбира се, по онова време и Аристид имаше „Пеош а Лабур“ и си спомням как двете излизаха заедно всеки ден, как се състезаваха коя ще изпревари другата. Това беше преди да умре синът му Оливие, разбира се, и преди Аристид да загуби единия си крак. После „Пеош“ стоя в солния канал, докато започна да се руши, и една зима приливът я отнесе, а той не си мръдна пръста, за да я спаси — тя сви пухкавите си рамене. — Нямаше да го познаеш в онези дни, Мадо. Тогава беше друг човек, като по-млад. Така и не се възстанови след смъртта на Оливие. Сега изобщо не го споменава.

Станало по глупава случайност. Винаги става така. По време на отлив Оливие и Аристид оглеждали някакъв рибарски кораб, който се разбил при Ла Жьоте, неочаквано корабът се изместил и Оливие се озовал залостен вътре под ватерлинията. Аристид се опитал да го издърпа с „Ла Пеош“, но се плъзнал между лодката си и кораба и заклещил единия си крак. Викал за помощ, но никой не го чул. Три часа по-късно го прибрал случайно минаващ рибар, но дотогава отливът се обърнал на прилив и Оливие се удавил.

— Аристид чул всичко — продължи Капюсин, като наля в кафето си малко касисов ликьор. — Каза, че чувал как Оливие вика за помощ, как вика и плаче, докато водата придошла.

Така и не намерили тялото. Отливът отнесъл кораба в Нид’Пул, преди да успеят да го претърсят, и той се отдалечил твърде бързо. Илер, местният ветеринар, ампутирал крака на Аристид (в Ле Салан няма лекар, а Аристид отказал да се довери на усиниерец), но той се кълне, че и сега го чувства и че нощем го сърби и го боли. Обяснява това с факта, че Оливие е останал непогребан. Но пък погребали крака по настояване на Аристид и гробът още може да се види в далечния край на Ла Буш. На мястото стърчи дървена табела, на която някой е написал: „Тук почива кракът на стария Бастоне — марширува напред към славата!“ Отдолу някой е посадил растения, които на пръв поглед приличат на цветя, но по-отблизо се вижда, че е ред картофи. Капюсин подозира, че е работа на Геноле.

— После другият му син Филип избяга — продължи тя. — И Аристид хвърли всички сили в съдебния процес срещу Геноле, а Дезире, като не й останаха свои деца, се грижеше за Ксавие. Горкият стар Аристид вече не беше същият. Дори след като му казах, че за мен няма значение дали кракът му е ампутиран или не — Капюсин се подсмихна с уморена похотливост. — Още кафе с касисов ликьор?

Аз поклатих отрицателно глава. Чувах как Лоло и Дамиен крещят сред дюните около караваната.