Джоан Харис - Крайбрежие

Оттатък залива чух Гислен да се смее — прекалено силно — на нещо, което Дамиен беше казал. От носа на „Елеанор“ небрежно висеше голяма връзка кефали.

— Купува рибата от Жожо льо Гоелан — тихо отбеляза Ксавие. — Казва, че я лови в Ла Гулю. Сякаш нея я е грижа колко риба е уловил.

Мерседес може би усети, че говорим за нея, защото извади огледалце и си сложи червило.

— Да можеше дядо ми да се вразуми — продължи той. — Тази къща все още струва нещо. И лодката. Де да не беше такъв инат — за нищо на света не ще да търгува с усиниерци!

Ксавие ме погледна неловко, сякаш осъзнал, че се е издал.

— Той е стар човек — отвърнах аз. — Не обича промените.

Момчето поклати глава.

— Опитва се да отводни Ла Буш — каза, като понижи тон. — Мисли си, че никой не знае.

И Ксавие ми обясни, че дядо му се разболял, докато копал ровове около мемориала на сина си. Старецът изкопал ров с дължина десет метра покрай пътеката и после се свлякъл на земята. Дебелия Жан го намерил и повикал Ксавие.

— Този стар глупак! — възкликна момчето с топлота. — Наистина си е мислил, че може да промени нещо.

Вероятно учудването се бе изписало на лицето ми, защото Ксавие се разсмя.

— Той не е толкова суров, колкото изглежда — каза. — Пък и знае колко е привързана Дезире към Ла Буш.

Това ме изненада. Винаги бях смятала, че Аристид е патриарх, който никога не се съобразява с чувствата на останалите.

Ксавие продължи:

— Ако беше сам, щеше да отиде в Лез Имортел още преди години, когато можеше да получи прилична сума за къщата. Но той не би причинил това на баба ми. Чувства се отговорен за нея.

Мислих за това, докато вървях обратно към къщи. Аристид — грижовен съпруг? Аристид — сантиментален? Запитах се дали и баща ми не е бил такъв, дали под мрачната му пасивност някога също не е горял пламък.

През последните няколко дни намирах Флин за по-отзивчив, по-близък до човека, когото бях видяла за пръв път в Ла Усиниер с двете монахини. Може би беше така заради Дебелия Жан: след решението ми да отхвърля предложението на Брисман за настаняване на баща ми в Лез Имортел чувствах, че враждебността на хората в Ле Салан към мен се уталожва въпреки подигравките на Аристид. Осъзнах, че Флин е наистина привързан към баща ми, и се чувствах малко засрамена от грешната си преценка за него. Той беше свършил много работа в замяна на това, че ползва бункера, дори сега продължаваше да идва през няколко дни, да носи риба, която е уловил (или откраднал) или някой и друг зеленчук, или да свърши нещо, което е обещал на Дебелия Жан. Започнах да се питам как баща ми изобщо се е оправял без Флин.

— О, сигурно си е бил съвсем добре — каза ми англичанинът. — Той е по-жилав, отколкото си мислиш, и много упорит — бях го намерила вечерта в бункера, докато работеше над водоснабдяването. — Пясъкът под скалата филтрира водата — обясни той. — Капилярното действие я изкарва на повърхността. От мен се иска само да я изпомпам през тази тръба.

Идеята беше направо гениална. Следи от работата на Флин можеха да се видят из цялото село: по старата вятърна мелница, която беше ремонтирана, за да отводнява полето, по генератора в къщата на Дебелия Жан, по десетки повредени или счупени неща, които бяха поправени, полирани, смазани, пригодени, ремонтирани и влезли отново в употреба с помощта само на сръчност и малко резервни части.

Предадох му разговора си с Ксавие и го попитах дали не може да се направи нещо подобно, за да се отводни Ла Буш.

— Може и да се отводни — отговори Флин, като размишляваше над предложението ми. — Но не може да се поддържа сухо. Гробището се наводнява при всеки силен прилив.

Замислих се. Беше прав: Ла Буш имаше нужда от нещо повече от отводнителна система. Трябваше ни нещо като вълнолома в Ла Усиниер, здрава бариера от камъни, която да предпазва входа в Ла Гулю и да пречи на приливите да наводняват брега. Изказах идеята си на Флин.

— Щом усиниерци могат да построят дига — обясних аз, — значи и ние можем. Можем да използваме камъни от Ла Гулю. Така ще обезопасим Ла Буш.

Флин сви рамене.

— Може би. Ако предположим, че можеш да намериш отнякъде пари. И да убедиш достатъчно хора да помогнат. И да го направиш точно както трябва. Няколко метра в погрешна посока — и цялата работа ще бъде загуба на време. Не можеш просто да струпаш стотици камъни в края на Поент и да очакваш, че ще стане. Трябва ти инженер.

Не се обезкуражих.

— Но все пак може да се направи, нали? — упорствах аз.