Джоан Харис - Крайбрежие

Флин се взираше в хоризонта, сякаш там имаше какво да се види.

— Никога не се отказваш, нали?

Простичко отговорих:

— Не.

Той не ме погледна. Ниските облаци зад гърба му бяха с почти същия жълтеникав цвят като косата му. Соленият мирис на прилива дразнеше очите ми.

— И няма да спреш, докато не постигнеш някакъв резултат?

— Не.

Мълчание.

— Струва ли си наистина? — каза Флин накрая.

— За мен — да.

— Сериозно. Само след едно поколение всички в селото ще изчезнат. Погледни ги, за бога. Всеки, който е имал поне капка здрав разум, е заминал още преди години. Няма ли да е по-добре просто да оставим природата да следва своя ход?

Аз само го погледнах и не казах нищо.

— През цялото време измират селища — гласът му бе тих и убедителен. — Знаеш това. Това е част от живота. Може би дори е добре за хората. Ще ги принуди сами да се погрижат за себе си. Да си изградят нов живот. Погледни ги, кръстосват се помежду си до смърт. Имат нужда от нова кръв. Хванали са се за това място, а тук няма нищо.

Аз упорствах:

— Не е вярно. Те имат право. А и много от тях са стари. Твърде стари, за да започнат отначало на друго място. Помисли за Матиас Геноле или Аристид Бастоне, или Тоанет Просаж. Те не познават друго освен острова. Никога няма да се преместят на континента, дори децата им да го направят.

Той сви рамене.

— Островът не свършва с Ле Салан.

— Какво? Искаш да бъдат второразредни жители на Ла Усиниер? Да наемат жилище от Клод Брисман? А откъде ще вземат пари? Никоя от тези къщи не е застрахована, знаеш го. И всичките са твърде близо до морето.

— Винаги могат да отидат в Лез Имортел — любезно ми напомни Флин.

— Не! — предполагам, че мислех за баща си. — Това е неприемливо. Тук е техният дом. Не е много хубаво, не е и лесно, но така стоят нещата. Тук е домът ни. И ние няма да си тръгнем.

Зачаках. Наситеният мирис на надигаща се морска вода ме обгърна. Чувах плисъка на вълните, който се сливаше с бученето на кръвта в главата ми, във вените ми. Гледах Флин в очакване да заговори и изведнъж се почувствах много спокойна.

Най-после той ме погледна и кимна.

— Упорита си. Като баща си.

— Аз съм саланка — казах и се усмихнах. — Главата ми е пълна с камъни.

Последва нова, по-дълга пауза.

— Дори да измисля нещо, нали знаеш — може да не стане. Да ремонтираш вятърна мелница е едно, но това е съвсем друго. Няма никакви гаранции. Ще трябва да ги накараме да се обединят. Ще се наложи всички в Ле Салан да работят колкото сили имат. Ще ни трябва чудо.

На нас . От това бузите ми пламнаха и сърцето ми заблъска неудържимо.

— Значи може да се направи? — задъхано, нелепо. — Значи има начин да се спрат наводненията?

— Трябва да помисля за това. Но има начин да ги накараме да се обединят.

Той пак ме гледаше по онзи странен начин, сякаш думите ми го забавляваха. Но сега имаше още нещо — втренчен, съсредоточен поглед, сякаш ме виждаше за пръв път. Не бях сигурна, че ми харесва.

— Знаеш ли — каза Флин накрая, — не е сигурно, че някой ще ти благодари за това. Дори да успееш, може да не го приемат. Вече имаш лоша репутация.

Знаех го.

— Не ме интересува.

— Освен това ще нарушим закона — продължи той. — Трябва да искаш разрешение, да подаваш документи, да представяш планове. Очевидно това няма да е възможно.

— Казах ти. Не ме интересува.

— Ще ни трябва чудо — повтори Флин, но виждах, че едва сдържа смеха си. Очите му, така спокойни само преди миг, сега искряха и проблясваха.

— Е?

Тогава той избухна в смях и аз осъзнах, че макар саланците често да се усмихват, да се подсмиват и дори да се давят от кикот, малцина от тях се смеят с глас. Този смях ми звучеше екзотично, странно, като звук от далечно място.

— Добре — каза Флин.

През нощта къщата на Омер се наводни. Дъждовете бяха наквасили обилно залива, който при идването на прилива отново поддаде и тъй като къщата на Омер беше най-близо, тя пострада първа.

— Сега вече дори не си правят труда да местят мебелите — обясни ми Тоанет. — Шарлот само отваря всички врати и чака водата да изтече отзад. Бих ги приютила при себе си, но тук е тясно. Пък и момичето им ме изкарва извън нерви. Прекалено стара съм, за да се разправям с момичета.

Мерседес беше станала съвсем непоносима. Вече не се задоволяваше с Гислен и Ксавие и сега прекарваше свободното си време в „Ша Ноар“ в Ла Усиниер, където си беше спечелила цяла свита ухажори усиниерци. Ксавие обвиняваше Аристид за властното му поведение. Шарлот, която бе търсила помощ къде ли не, не знаеше какво да прави. Тоанет предвещаваше бедствие.