Джоан Харис - Крайбрежие

— Нещо не си особено духовит, Руже — каза Ален. — Надявах се поне ти да ни кажеш как Светицата е прелетяла сама до Гризнос.

Флин сви рамене.

— Откъде да знам? Ако можех да правя чудеса, щях отдавна да съм се махнал от този остров и да пия шампанско в Париж.

Отливът беше започнал, вятърът — отслабнал. Облаците се разсейваха, а небето зад тях беше сурово червено от наближаващия изгрев. Някой предложи да се върнем до стената на църквата и да разгледаме всичко на дневна светлина. Малка група изяви желание, останалите се прибраха по домовете, като се клатушкаха по неравния път.

След по-обстоен оглед на знаците върху стената нещата не се изясниха. Камъните бяха сякаш обгорени, но никой не успя да различи букви, само някакви примитивни рисунки и числа.

— Прилича на… нещо като чертеж — каза Омер Ла Патат. — Тук може да са записани някакви размери.

— Може да имат религиозен смисъл — предположи Тоанет. — Трябва да попитате сестрите.

Но монахините си бяха тръгнали с Дезире, а никой не искаше да пропусне нещо, докато тича да ги търси.

— Може би Руже знае — обади се Ален. — Нали той е най-образованият тук?

Няколко души кимнаха в знак на съгласие.

— Да, да повикаме Руже. Хайде, сторете път.

Флин не бързаше. Той огледа черните драскулки от всеки ъгъл. Присви очи, определи посоката на вятъра, отиде до ръба на скалата и погледна към морето, после се върна и отново докосна знаците с върховете на пръстите си. Ако не знаех, щях да повярвам, че ги вижда за пръв път през живота си. Всички го наблюдаваха с възхищение и очакване. Зад него се съмваше. Най-после Флин вдигна глава.

— Знаеш ли какво означава това? — попита Омер, неспособен да потиска повече нетърпението си. — От Светицата ли е?

Флин кимна и макар лицето му да беше сериозно, виждах, че вътре в себе си се усмихва.

Аристид, Матиас, Ален, Омер, Тоанет, Ксавие и аз слушахме мълчаливо, докато Флин обясняваше. После Аристид избухна:

— Арка? Казваш, че иска да построим арка?

Флин сви рамене.

— Не точно. Това е изкуствен риф, плаваща стена. Както искате го наречете, но виждате ли как действа? Пясъкът тук — той посочи далечината към Ла Жьоте — вместо да се изтегля от брега, ще се връща в Ла Гулю. Това е запушалка, ако щете, която ще попречи на Ле Салан да изтече в морето.

Последва ново продължително, стъписано мълчание.

— И ти мислиш, че Светицата е оставила това? — каза Ален.

— Че кой друг? — невинно попита Флин.

Матиас се намеси:

— Тя е нашата Светица — бавно произнесе той. — Помолихме я да ни спаси. Това сигурно е нейният начин да ни отвърне.

Още няколко души кимнаха. Звучеше разумно. Очевидно изчезването на Светицата бе изтълкувано неправилно: трябвало й е време, за да проучи нещата.

Омер погледна Флин.

— Но ние нямаме с какво да вдигнем стена — възрази той. — Виж колко ми струваше само да докарам камък за вятърната мелница. Струваше ми цяло състояние.

Флин поклати глава.

— Изобщо не ни трябва камък — каза. — Трябва да е нещо леко, което да плава. А и това не е крайбрежна стена. Крайбрежната стена може само да спре ерозията, и то за известно време. Но това е много по-добро. Една плаваща преграда, ако е правилно разположена, сама се подсигурява. С течение на времето.

Аристид поклати глава.

— Изобщо няма да върши работа. Поне в близките десет години.

Но Матиас изглеждаше заинтригуван.

— Мисля, че може да стане — бавно каза той. — Но какво ще правиш с материалите? Не можеш да направиш преграда от плюнка и хартия, Руже. Дори ти не можеш.

Флин се замисли за момент.

— Гуми — каза той. — Автомобилни гуми. Те не потъват, нали? Можеш да ги вземеш без пари от всеки автосервиз. На някои места дори ти плащат, за да ги махнеш. Превозваш ги, омотаваш ги с вериги…

— Превозваш ги? — прекъсна го Аристид. — С какво? За това, което предлагаш, ще ти трябват стотици, може би хиляди гуми. Какво…

— Ей го „Брисман 1“ — предложи Омер Ла Патат. — Може би ще ни разрешат да го наемем.

— Да плащаме на усиниерец! — избухна Аристид. — Ето това ще бъде чудо!

Ален го изгледа продължително, като мълчеше.

— Дезире беше права — каза той накрая. — Вече изгубихме твърде много. Твърде много от всичко.

Аристид се завъртя на бастуна си и застана с гръб, но се виждаше, че продължава да слуша.

— Не можем да си върнем всичко изгубено — продължи Ален с тих глас. — Но можем да се погрижим да не губим повече. Да наваксаме изгубеното време — докато говореше, той гледаше към Ксавие. — Трябва да се борим с морето, не помежду си. Длъжни сме да помислим за семействата си. Мъртвите са си мъртви, но всичко се връща. Ако му позволим да се върне.