Джоан Харис - Крайбрежие

— За известно време — да.

— А после?

— Кой знае?

За миг го погледнах втренчено, като се мъчех да си обясня безразличието му. Места, хора — нищо като че ли не му правеше особено впечатление, сякаш можеше да премине през живота като камък през вода, чист и ненакърнен. Той слезе от модула, избърса клещите и ги прибра в кутията с инструменти.

— Изглеждаш уморен.

— От светлината е — Флин отново отметна косата си, като остави петно от масло по лицето си. Аз го избърсах.

— Когато се запознахме, останах с впечатление, че си някакъв безделник. Не бях права.

— Много мило от твоя страна, че го казваш.

— Освен това още не съм ти благодарила за всичко, което си направил за баща ми.

Той започваше да се чувства неудобно.

— Това е нищо. Той ми позволи да живея в бункера. Бях му задължен.

В гласа му долових категорична нотка, която подсказваше, че по-нататъшни благодарности са нежелателни. И въпреки това по някаква причина не исках да го пусна да си върви.

— Ти не говориш много за семейството си — казах аз, като издърпах единия край на брезента върху завършения модул.

— Това е, защото не мисля често за него.

Мълчание. Запитах се дали родителите му не са починали, дали не страда за тях, дали няма друга причина. Веднъж беше споменал, че има брат, с небрежна неприязън, която ми напомни за моето отношение към Адриен. Значи не беше привързан към тях. Може би така му харесва, казах си аз, да бъде необвързан, да не се чувства отговорен. Да бъде остров.

— Защо го правиш? — попитах го отново. — Защо реши да ни помогнеш?

Флин отново сви рамене — изглеждаше нетърпелив.

— Кой знае? Работа като всяка друга, трябваше да се свърши. Защото бях наблизо, предполагам. Защото можех.

Защото можех . По-късно това изречение щеше да изплува в паметта ми и да ме преследва, но тогава го възприех просто като знак за привързаността му към Ле Салан и внезапно изпитах влечение към него, към привидното му безразличие, към липсата на темперамент, към педантизма, с който прибираше инструментите в кутията дори когато беше уморен до смърт. Руже, който никога не взема страна, бе взел нашата.

Довършихме модулите в хангара и се приготвихме да ги поставим на мястото им. Бетонните котви бяха вече при Ла Жьоте заедно с шест от завършените модули и сега оставаше само да закараме другите с ремаркето на плитчините, после с лодка до набелязаното място, за да ги привържем с вериги към котвите. След това трябваше да експериментираме, да скъсяваме и удължаваме кабели, да наместваме модулите. Щеше да отнеме време, докато намерим най-доброто положение. После обаче, както каза Флин, плаващият риф ще се намести сам съобразно посоката на вятъра, а ние само ще чакаме да разберем дали експериментът е бил успешен.

Близо седмица нивото на водата беше твърде високо, за да стигнем до Ла Жьоте, а вятърът — твърде силен, за да можем да работим. Той блъскаше по дюната, като вдигаше облаци пясък във въздуха. Чупеше капаци и резета. Докарваше прилива почти до улиците в Ле Салан и бъркаше бясно вълните на Поент Гризнос до пяна. Дори „Брисман 1“ не излизаше в морето и ние започнахме да се питаме дали времето ще утихне поне за кратко, колкото да довършим полусглобената преграда.

— Рано започна — песимистично обяви Ален. — Пълнолунието е след осем дни. Дотогава времето няма да се оправи. Вече не.

Флин поклати глава.

— Стига ни само един ясен ден, за да завършим — каза той. — Да довлечем останалото при отлив. Всичко е готово и чака. После рифът ще се погрижи сам за себе си.

— Но отливите няма да свършат работа — възрази Ален. — По това време на годината водата не се отдръпва достатъчно. И морският вятър не помага. Веднага връща водата обратно.

— Ще се справим — стоически заяви Омер. — Няма да се отказваме сега, когато сме толкова близо до завършека.

— Краят се вижда — съгласи се Ксавие. — Това са само довършителни неща.

Матиас гледаше цинично.

— Твоята „Сесилия“ няма да издържи — отсече той. — Нали видя какво стана с „Елеанор“ и „Кориган“. Тези лодки просто не са пригодени за такова море. Трябва да почакаме да се успокои.

И ние чакахме, седнали мрачно в бара на Анжело като опечалени на погребение. Някои от старците играеха карти. Капюсин седеше в ъгъла с Тоанет и с престорен интерес четеше списание. Някой пусна един франк в джубокса. Анжело донесе бира, на която малцина от нас обърнаха внимание. С ужас следяхме като омагьосани прогнозите за времето: нарисуваните бури се гонеха по картата на Франция, а момичето весело препоръчваше да бъдем предпазливи. Недалеч, на Л’ил дьо Сен, приливите вече бяха изравнили няколко къщи със земята. Отвън хоризонтът ревеше и святкаше. Беше нощ: началото на отлива. Вятърът миришеше на пушек.