Джоан Харис - Крайбрежие

— Трябва да тръгвам — той взе чантата и започна да облича палтото си.

— Защо? Хрумна ли ти нещо? — още усещах следите от ръцете му върху раменете си. Бяха топли и нещо дълбоко в мен като че ли отвърна на тази топлина, като цветя, обърнати към слънцето.

— Може би. Трябва да помисля — Флин бързо тръгна към вратата.

— Какво има? Защо се разбърза?

— Трябва да отида на пристанището. Искам да поръчам нещо от Порник, преди фериботът да е тръгнал — той спря и ме удостои с небрежната си слънчева усмивка. — Ще се видим по-късно, а, Мадо? Трябва да бягам.

Последвах го навън озадачена. Резките промени в настроението му, мятането от една крайност в друга с бързината, с която се мени времето през есента, не бяха нови за мен. Но нещо го беше смутило, нещо друго, освен внезапното ми нахлуване. Надали щеше да ми каже какво е било.

Изведнъж, точно когато Флин затвори вратата, някакво движение привлече вниманието ми, мярнах крайчеца на бяла риза зад дюните. Човек на пътеката. Тялото на Флин почти веднага го скри от погледа ми, а когато той отстъпи встрани, фигурата беше изчезнала. Въпреки това, макар че бях я зърнала само за секунда, и то в гръб, ми се стори, че познах човека по походката, масивния силует и килнатия на една страна рибарски каскет.

Нещо не се връзваше: тази пътека не водеше наникъде, освен към дюните. Но по-късно, когато минах по същата пътека, открих следи от еспадрили по твърдия пясък и бях сигурна, че не съм се излъгала. Брисман беше минал оттук преди мен.

Веднага щом стигнах в селото, разбрах, че нещо се е случило. Витаеше във въздуха — едва доловимо напрежение, повей от чуждо място. Бях тичала по целия път от Ла Гулю с моята шепа пясък, като я стисках така силно, че се беше отпечатала като татуировка на дланта ми. И когато заобиколих голямата дюна в посока към изоставената работилница на Дебелия Жан, почувствах как нещо ледено се впива в сърцето ми.

Пред къщата стояха петима души — трима възрастни и две деца. Всичките бяха мургави, мъжът носеше арабска роба под тежкото зимно палто. Децата — и двете момчета, мургави, но с избелели от слънцето коси — изглеждаха на около осем и шест години. Докато ги наблюдавах, мъжът отвори вратата, влезе и жените го последваха.

Едната беше дребна и незабележима, с жълт бурнус на главата. Тя вървеше след двете деца и бърбореше на език, който не разбирах.

Втората жена беше сестра ми.

— Адриен?

Последния път, когато я видях, беше на деветнайсет, наскоро омъжена, слаба и хубава с онази надменна, циганска красота като на Мерседес Просаж. И сега беше същата, макар да ми се стори, че годините я бяха направили по-сурова, предпазлива, резервирана. Дългата й коса беше изправена и къносана. Мургавите й китки бяха окичени със златни гривни. Като чу гласа ми, тя се обърна.

— Мадо! Колко си пораснала! Как разбра, че сме пристигнали? — прегръдката й беше кратка, с аромат на пачули. Марен ме целуна по двете бузи. Приличаше на чичо си като по-млад, но с по-нежна брадичка и по-строен, без капка от неустоимия опасен чар на Клод.

— Нямах представа.

— Е, знаеш какъв е баща ни. Не говори много.

Тя взе на ръце по-малкото от момчетата и ми го подаде. Детето се мъчеше да се отскубне.

— Не си виждала моите малки мъже, нали, Мадо? Това е Франк. А този… този е Лоик. Кажи „здравей“ на леля Мадо, Лоик.

Момчетата ме гледаха втренчено с еднакви мургави и безизразни лица, но не казаха нищо. Дребната жена с бурнус, която ми заприлича на бавачка, забърбори неудържимо на арабски. Нито Марен, нито Адриен я представиха и тя като че ли се стъписа от поздрава ми.

— Направила си това-онова по къщата — каза Адриен, като огледа наоколо. — Миналия път, когато идвахме, беше в окаяно състояние. Направо се разпадаше.

— Миналия път? — доколкото ми беше известно, тя и Марен не се бяха връщали нито веднъж.

Но Адриен вече отваряше вратата към кухнята. Дебелия Жан стоеше на прозореца и гледаше навън. Зад него се виждаха останки от закуската — хляб, студено кафе, отворено бурканче със сладко, — които с укор очакваха завръщането ми.

Децата го изгледаха с любопитство. Франк прошепна нещо на Лоик на арабски и двете момчета се изкикотиха. Адриен се приближи към него.

— Папа?

Дебелия Жан бавно се обърна. Клепачите му увиснаха.

— Адриен — каза той. — Радвам се да те видя.

После се усмихна и си наля чаша студено кафе от каната на масата. Адриен не се изненада от поздрава му, разбира се. Защо да го прави? Тя и Марен го прегърнаха почтително. Двете момчета се отдръпнаха и се закикотиха. Бавачката кимна и се усмихна със сведени очи. Дебелия Жан махна с ръка за още кафе и аз направих, доволна, че имам извинение да се заема с друго. Ръцете ми тромаво се суетяха с водата, захарта. Чашите се изплъзваха от ръцете ми като риби.