Джоан Харис - Крайбрежие

Зад гърба ми Адриен говореше за децата си на висок момичешки глас. Момчетата си играеха на килима край огъня.

— Кръстихме ги на вас, папа — обясни Адриен. — На теб и на Малкия Жан. Кръщелните им имена са Жан-Франк и Жан-Лоик, но засега ги съкращаваме, докато пораснат достатъчно, за да използват пълните си имена. Виждаш ли, изобщо не сме забравили, че сме саланци.

— Хе.

Дори тази половин дума беше цяло чудо. Колко пъти от завръщането ми насам Дебелия Жан беше говорил с мен? Обърнах се с каната кафе в ръце, но баща ми гледаше улисан момчетата, които се търкаляха и се боричкаха на килима. Франк забеляза, че го гледат, и се изплези. Адриен се разсмя снизходително:

— Малка маймунка!

Баща ми се подсмихна.

Налях кафе на всички. Момчетата ядяха парчета сладкиш и ме гледаха с големите си кафяви очи. Бяха почти еднакви, като се изключи разликата във възрастта, с дълги светло кестеняви бретони, тънки крака и кръгли кореми под ярките си вълнени дрехи. Адриен говореше за тях с нежност, но забелязах, че всеки път, когато трябваше да се направи нещо — да се измият лепкавите им усти, да се избършат носовете им или да се съберат парчетата от някоя счупена чиния, — тя се обръщаше към бавачката.

— Толкова отдавна исках да се върна у дома — въздъхна Адриен и отпи от кафето си. — Но работата, папа, и децата… като че ли все нямаше удобен момент. Пък и там на никого не можеш да имаш доверие, знаеш ли? За тях европейците са наивници. Кражби, корупция, вандализъм — какво ли не. Не можеш да се обърнеш за една секунда.

Дебелия Жан слушаше. Пиеше кафето си, почти захлупил чашата с голямата си ръка. Той махна с ръка за още едно парче сладкиш. Отрязах го и му го подадох през масата. Не ми благодари. И все пак докато Адриен говореше, баща ми кимаше от време на време, като току издаваше типичното за острова възклицание „хе“. За него това беше истинско красноречие. После Марен заговори за работата си в Танжер, за търговията с антични керамични плочи, които понастоящем бяха хит в Париж, за възможностите за износ, за данъците, за изключително евтината работна ръка, за кръга от френски емигранти, към които и те принадлежат, за безскрупулните си конкуренти, за луксозните клубове, които посещават. Историята на техния живот се разгърна пред нас като топ искряща коприна. Плувни басейни, просяци, бани с водорасли, вечерни партии бридж, улични търговци, мръсни цехове. Прислужници за всяка домакинска работа. Майка ми щеше да бъде във възторг.

— И те се радват да работят, папа. Такъв е стандартът на живот там. Толкова нисък, толкова жалък. Ние им плащаме много повече, отколкото могат да спечелят при своите. Повечето от тях наистина са ни благодарни.

Погледнах нисичката бавачка, която усърдно бършеше лицето на Франк с влажна кърпа. Запитах се дали има свое семейство в Мароко, дали тъгува по дома. Франк се дърпаше и се оплакваше на арабски.

— Разбира се, имахме и проблеми — продължи Адриен. Пожар в складове, запален от недоволен конкурент. Загуби от милиони франкове. Дребни кражби и измами от недобросъвестни служители. Расистки надписи по стените на къщата им. Фундаменталистите завземат властта, казваше тя, искат да вгорчат живота на чужденците. Пък и трябва да мислят за децата… Преживели са много хубави моменти. Но сега е време да помислят за преместване другаде.

— Искам момчетата ми да получат най-доброто образование, папа — заяви Адриен. — Искам да знаят кои са. Струва си да се жертвам за това. Да можеше само маман да види… — тя млъкна, за да ме погледне. — Знаеш я каква беше — каза. — Никой не можеше да й казва какво да прави. Дори не позволяваше да й дадеш пари. Беше прекалено упорита.

Погледнах сестра си, без да се усмихвам. Спомних си колко се гордееше майка ми с работата си на чистачка, как ми разказваше за ризите от „Хермес“, които гладеше, и за костюмите от Шанел, които прибираше от химическо чистене, как когато намираше пари, паднали зад възглавниците на дивана, винаги ги оставяше в пепелника, защото да ги вземе би означавало да открадне.

— Ние й помагахме с каквото можем — продължи Адриен, като погледна Дебелия Жан. — Знаеш това, нали, папа? Толкова се тревожехме за теб, сам-самичък тук, папа.

Той направи заповеден жест: още кафе. Аз налях.

— Известно време ще останем в Нант. Докато се уредим. Марен има чичо там, братовчед на Клод, Аман. Той също се занимава с търговия на антики, вносител е. Ще ни помогне да се уредим, докато намерим нещо по-постоянно.