Джоан Харис - Крайбрежие

— Наистина ли? — опитах се да прикрия сарказма в гласа си.

Адриен ме погледна натъжена.

— Знам, че не ми вярваш, но аз съм много привързана към татко — каза тя. — Тревожа се, че живее толкова изолиран, толкова зависим от един-единствен човек. Не мисли, че е добре за него.

— Всъщност — отвърнах аз — той се подобри.

Адриен се усмихна.

— Не казвам, че не си дала всичко от себе си. Но ти не си медицинска сестра и не си подготвена да се справяш с проблемите му. Винаги съм смятала, че му трябва помощ.

— Каква помощ? — повиших тон аз. — Като онази, която ще получава в Лез Имортел? Така ли ти каза Клод Брисман?

Сестра ми изглеждаше обидена.

— Мадо, не се дръж така. Знам, че още се сърдиш за погребението на мама. Чувствам се отвратително, че не можах да дойда. Но състоянието ми…

Не обърнах внимание на думите й.

— Брисман ли ви каза да се върнете? — попитах аз. — Той ли ви каза, че не правя нищо?

— Исках папа да види момчетата.

— Момчетата?

— Да. Да му покажа, че животът продължава. Не е добре за него да живее тук, когато може да бъде със семейството си. Егоистично — и опасно — от твоя страна е да го окуражаваш да живее така.

Втренчих се в нея, стъписана и покрусена. Наистина ли бях егоистка? Наистина ли бях толкова погълната от плановете и идеите си, че бях забравила за нуждите на баща си? Възможно ли беше Дебелия Жан да няма нужда нито от плаващия риф, нито от плажа, нито от другите неща, които бях направила за него? И единственото, което някога е искал всъщност, да са внуците, които Адриен му бе довела?

— Това е неговият дом — казах аз накрая. — И аз съм част от семейството му.

— Не бъди наивна — отвърна сестра ми и за миг стана съвсем като предишната Адриен, присмехулната по-голяма сестра, седнала на терасата на кафенето в Ла Усиниер, която се смееше на момчешката ми къса коса и старите ми дрехи. — Може би си мислиш, че е романтично да живееш на такова забравено от бога място. Но това е последното, от което горкият папа се нуждае. Погледни къщата — едва се крепи. Няма дори нормална баня. Ами ако се разболее? Никой не може да му помогне, освен онзи стар ветеринар, забравих му името. Ами ако се наложи да влезе в болница?

— Не го принуждавам насила да стои там — казах аз и се намразих заради отбранителния си тон. — Просто се грижа за него, нищо повече.

Адриен сви рамене. Спокойно би могла да изкаже мисълта си на глас: „Както се грижеше и за мама.“ Почувствах се така, сякаш бях наранена физически, главата ме заболя.

— Аз поне опитах — казах. — Какво направи ти за тях? Живееше в своята кула от слонова кост. Откъде знаеш какво ни е било през всичките тези години?

Не знам защо майка ми все повтаряше, че аз съм тази, която прилича повече на Дебелия Жан. Адриен само ми се усмихна по онзи непроницаем начин, невъзмутима като фотографска снимка и също толкова мълчалива. Самодоволното й мълчание винаги ме изкарваше вън от кожата ми. Гневът ме полазваше като армия мравки.

— Колко пъти дойде да ни видиш? Колко пъти обеща да се обадиш? С тази твоя несъществуваща бременност… Обадих ти се, Адриен, казах ти, че мама умира…

Но сестра ми ме гледаше пребледняла, на лицето й не бе останала и капка руменина.

— Несъществуваща бременност?

Зашеметеният й поглед ме накара да млъкна. Почувствах как лицето ми пламва.

— Виж, Адриен, съжалявам, но…

— Съжаляваш? — гласът й беше леден. — Откъде можеш да знаеш как съм се чувствала? Загубих бебето си — внучето на татко — и ти си мислиш, че можеш просто да кажеш „съжалявам“?

Опитах се да докосна ръката й, но тя я отдръпна с нервен, истеричен жест, който по някакъв начин ми напомни за мама. Погледна ме злобно с очи като кинжали.

— Да ти кажа ли защо не идвахме, Мадо? Да ти кажа ли защо отседнахме в Лез Имортел вместо в къщата на татко, където можехме да го виждаме всеки ден? — сега гласът й беше като хвърчило, лек, колеблив, зареян във високите регистри.

Поклатих глава.

— Моля те, Адриен…

— Заради теб, Мадо! Защото ти беше там! — тя почти плачеше, задъхана от гняв, макар да ми се стори, че долавях и нотка на самодоволство: също като майка ми Адриен имаше слабост към истеричните сцени. — С вечното си заяждане! С вечния си тормоз! — тя шумно изхълца. — Ти изтормози мама, все искаше да я накараш да се премести от Париж, от мястото, което обичаше, а сега правиш същото с горкия татко! Вманиачена си в този остров, Мадо, това е, и просто не можеш да разбереш, че другите хора не искат същото като теб! — Адриен избърса лицето си с ръкав. — И ако не се върнем повече тук, Мадо, няма да е защото не искам да видя татко, а защото не понасям да бъда близо до теб!