Джоан Харис - Крайбрежие

Тримата мъже обърнаха едновременно глави към брезента, после към мен. Изражението на Флин беше многозначително, загадъчно. Той сведе поглед към ръцете си, разранени от мокрите въжета.

— Мадо — каза ми накрая, — баща ти е.

Помня всичко като на картина, безмилостно платно на Ван Гог с разярени пурпурни небеса и замазани лица сред тишина. Помня, че лодката се мяташе ритмично като сърце. Помня как вдигнах ръце към лицето си и видях кожата — бледа и подгизнала от морската вода. Струва ми се, че припаднах.

Дебелия Жан лежеше до половината покрит с брезент. За пръв път наистина виждах масивната му фигура, мъртвата и тромаво отпусната тежест. Обувките му бяха паднали някъде и краката му изглеждаха малки в сравнение с останалата част от тялото, почти фини. Когато слушаме за смъртта, често ни казват, че смъртта прилича на сън, на покой. Дебелия Жан приличаше на животно, паднало в капан. На допир плътта му беше гумена като на прасе в кланица: устата отворена в озъбена гримаса, раздалечила устните му и разкрила жълти зъби, сякаш в последния момент пред лицето на смъртта той най-после се бе сдобил с глас. Не чувствах онова вцепенение, за което говорят повечето опечалени, това милосърдно усещане за нереалност. Вместо това бях изпълнена с непреодолим гняв.

Как беше посмял да направи това? След всичко, което бяхме преживели заедно, как се бе осмелил? Аз му имах доверие, бях му се разкрила, бях се опитала да направя така, че да започнем отначало. Така ли се отнасяше той с мен? Така ли се отнасяше със себе си?

Някой ме улови за ръката: аз удрях с юмруци безжизненото тяло на баща си. Сякаш удрях по месо.

— Мадо, моля те — това беше Флин. Гневът ми отново избухна: без да се замисля, аз се завъртях и го ударих в устата. Той отскочи. Залитнах назад и паднах на палубата. За малко зърнах звездата Сириус иззад плаващите облаци. Звездите се удвоиха, утроиха и накрая изпълниха небето.

По-късно научих, че са намерили Дамиен да се крие в хангара за стоки на „Брисман 1“, премръзнал и огладнял, но здрав и читав. По всяка вероятност той се бе опитал да избяга на континента с ферибота, чийто рейс беше отменен.

Гислен и Ксавие така и не стигнали до Лез Имортел. Часове наред опитвали, но накрая се принудили да върнат „Сесилия“ в Ла Гулю и се прибрали в селото точно когато доброволците от Ла Усиниер се завръщали по домовете.

Мерседес продължила да чака. Тя срещнала Аристид в селото и двамата вдигнали хубав скандал, в който забравили за всякакви задръжки. Срещата й с Ксавие и Гислен била по-сдържана. И двамата били уморени, но странно въодушевени. Усилията им в морето се оказали безплодни, но станало ясно, че между тях се е възцарило ново разбирателство. Доскоро заклети врагове, сега те били почти приятели, както някога. Аристид нахокал внука си за това, че взел „Сесилия“, но за пръв път Ксавие не му обърнал никакво внимание. Вместо това повикал Мерседес настрана с усмивка, много различна от обичайното му срамежливо поведение, и макар да било твърде рано да се говори за помирение между тях, Тоанет тайно се надявала на благоприятен изход.

На „Мари Жозеф“ аз се разболях от хрема, която за една нощ се превърна в пневмония. Може би затова не помня почти нищо от случилото се: една-две размазани картини и нищо повече. Тялото на баща ми, преместено върху одеяло, разпънато на кея. Резервираните Геноле, които се прегръщат с ожесточена и невъздържана страст. Отец Албан, застанал в търпеливо очакване с расо, вдигнато над рибарските му ботуши. Флин.

Едва след седмица започнах ясно да осъзнавам какво става около мен. Дотогава всичко беше в мъгла, в неестествено ярки цветове, без звук. Дробовете ми бяха пълни с бетон, от треската ме болеше цялото тяло.

Веднага ме преместиха в Лез Имортел, където още беше лекарят за спешна помощ от континента. Постепенно, когато треската премина, аз се опомних в стая с бели стени, с цветя, с подаръци, оставени като дарове до вратата от непрекъснатия поток от посетители. Отначало не обръщах внимание. Чувствах се толкова болна и слаба, че полагах усилие дори да държа очите си отворени. Дишането също изискваше сериозни усилия. Дори споменът за смъртта на баща ми отстъпваше на телесната болка.

Адриен така се паникьоса от перспективата да се грижи за мен, че избяга с Марен на континента веднага щом времето омекна. Лекарят обяви, че състоянието ми се подобрява, и остави Капюсин да ме наглежда, а Илер със строго лице ми слагаше инжекции с антибиотик. Тоанет правеше билкови отвари и ме насилваше да ги пия. По думите на Капюсин отец Албан бе седял до леглото ми няколко нощи подред. Брисман стоеше на разстояние. Никой не беше виждал Флин.