Джоан Харис - Крайбрежие

— Въжета. Куки. И половин сандък с динамит.

— Какво?

Старецът сви рамене и въздъхна.

— Предполагам, че изобщо не е знаел какво върши. Иска ми се само да не беше избрал „Елеанор“ за това.

„Елеанор“. Помъчих се да си спомня какво точно ми бяха казали монахините в онази ветровита вечер.

— Той я е познавал — казах аз. — И двамата с Малкия Жан са я обичали. Тази Елеанор.

Матиас неодобрително поклати глава.

— Не вярвай на ония свраки. Те разправят какво ли не — той ме погледна и ми се стори, че се е изчервил малко. — Монахини, хе! Те са най-големите клюкарки. Пък и онази история, каквато и да е била, стана преди много време. Как може да има нещо общо с това как е загинал Дебелия Жан?

Може би не как, а защо. Не преставах да мисля за това, за връзката със самоубийството на брат му отпреди трийсет години на „Елеанор“. Дали баща ми не беше направил същото? И защо бе взел със себе си динамит?

Толкова дълго размишлявах над това, че Капюсин се уплаши да не се отрази зле на възстановяването ми. Може би беше говорила за това с отец Албан, защото старият суховат свещеник дойде да ме види два дни по-късно, по-мрачен от всякога.

— Свърши се, Мадо — каза той. — Баща ти почива в мир. Сега трябва да оставиш душата му в покой.

Сега вече се чувствах значително по-добре, макар че все още бях много уморена. Облегната на възглавниците, аз виждах ясното августовско небе зад гърба му. Хубав ден за риболов.

— Отец Албан, коя е Елеанор? Познавахте ли я?

Той се поколеба.

— Познавах я, но не мога да говоря за нея с теб.

— От Лез Имортел ли беше? От монахините ли?

— Повярвай ми, Мадо, по-добре е да я забравим.

— Но след като той е кръстил лодка на нея… — опитвах се да обясня колко важно е било това за баща ми, как никога след това не е кръщавал лодките си на живи хора, дори на майка ми. Със сигурност неслучайно бе избрал точно тази лодка. И какво обяснение можеше да има за нещата, които Матиас беше намерил вътре?

Но отец Албан беше по-малко разговорлив от обикновено.

— Няма никакво обяснение — каза той. — Остави Дебелия Жан да почива в мир.

Прекарах в Лез Имортел почти цяла седмица. Илер ми препоръча още седмица почивка, но аз ставах все по-нетърпелива. Небето зад високия прозорец ме мамеше, от него към леглото ми се спускаха златни прашинки. Месецът беше почти към края си: след няколко дни щеше да настъпи пълнолуние и отново щеше да дойде време за фестивала на света Марина на Поент. Чувствах се така, сякаш всички тези познати неща се случваха за последен път, че всяка секунда е последно сбогуване, което не бива да пропускам. Приготвих се да си отида у дома.

Капюсин се противопостави, но аз безцеремонно отхвърлих аргументите й. Твърде дълго отсъствах. Трябваше все някога да се върна в Ле Салан. Дори не бях виждала гроба на баща си.

Ла Пюс отстъпи пред такава решителност.

— Можеш известно време да поживееш в караваната ми — предложи тя. — Няма да те пусна сама в онази празна къща.

— Всичко ще бъде наред — обещах й аз. — Няма да се върна там. Но имам нужда да остана за малко сама.

Същия ден не отидох в къщата на Дебелия Жан. С учудване установих, че не съм любопитна да я видя и нямам никакво желание да влизам в нея. Вместо това отидох на дюните над Ла Гулю, за да огледам какво е останало от моя свят.

Повечето от туристите си бяха отишли. Морето беше като коприна, небето — ярко и синьо като от детска рисунка. Ле Салан се печеше мълчаливо на късното августовско слънце, както бе правило в продължение на толкова години. Саксиите с цветя на прозорците и градините, напоследък занемарени, бяха повехнали и мъртви, забравените смокинови дървета раждаха дребни, злобни плодчета, кучетата лаеха пред къщите със спуснати капаци, стръкчетата заешка опашка бяха бели и крехки. Хората също се бяха променили. Омер сега прекарваше часове наред в бара на Анжело, играеше карти и обръщаше чашки дьовиноаз. Шарлот Просаж, която бе станала толкова мила след идването на децата през лятото, сега отново криеше лицето си под кафяви забрадки. Дамиен беше навъсен и заядлив. За двайсет и четири часа след завръщането си успях да установя, че Брисман не просто бяха разорили Ле Салан: те бяха го заличили напълно.

Малцина ме заговаряха — за тях беше достатъчно, че са изразили загрижеността си с подаръци и картички. Сега, когато отново бях здрава, чувствах някаква инертност сред тях, връщане към старото време. Поздравите отново се сведоха до едва забележимо кимване. Разговорите замряха. Отначало си помислих, че може би ме избягват: в края на краищата сестра ми беше омъжена за Брисман. Но не след дълго започнах да разбирам. Видях го в начина, по който гледаха морето, като постоянно наблюдаваха с периферното си зрение плаващия риф в залива, нашия Бушу, нашия личен дамоклев меч. Те дори не осъзнаваха, че го правят. Но го наблюдаваха — всички, дори децата, — пребледнели и тихи на фона на летните емоции. Още по-силно страдахме, защото трябваше да се жертваме. Колкото по-голяма е жертвата, толкова по-скъпа ни се струва. Някога го обичахме, сега го мразехме, но въпреки това не можехме дори да си помислим, че ще го изгубим. Заемът на Омер бе изложил на риск имота на Тоанет, макар че не беше негов и нямаше право да го залага. Аристид бе ипотекирал къщата си далеч над нейната стойност. Ален губеше сина си — може би и двамата си синове, защото бизнесът му беше в упадък, Просаж вече бяха изгубили дъщеря си. Ксавие и Мерседес смятаха да напуснат завинаги Льо Дьовен и да се установят на място като Порник или Фромантин, където бебето можеше да се роди без скандал.