Джоан Харис - Крайбрежие

Може би така беше по-добре: към края на седмицата всички бяха научили за ролята му в събитията и враждебността на Ле Салан към него бе невиждана. Странно, но на Брисман се сърдеха по-малко: той е усиниерец, казваха всички. Какво може да се очаква от него? Но Руже беше един от нас. Само Геноле се осмелиха да го защитят — в края на краищата той беше отишъл на „Елеанор 2“, когато никой друг не желаеше, — а Тоанет изобщо не искаше да вземе нещата на сериозно, но много саланци мрачно говореха за отмъщение. Капюсин беше сигурна, че Флин се е върнал обратно на континента, и печално клатеше глава по повод последните събития.

Нашествието на медузи беше овладяно с мрежи, опънати на пясъчните плитчини, за да попречат на други медузи да влязат в залива, и лодка на бреговата охрана, с която бяха събрани останалите. Официалното обяснение беше, че бурите са ги донесли с Гълфстрийма може би чак от Австралия, но селските слухове предпочитаха да тълкуват това като предупреждение от Светицата.

— Винаги съм казвал, че тази година ще бъде черна — твърдеше Аристид с мрачно задоволство. — Виждате ли какво става, като не ме слушате?

Въпреки яда си на Брисман старецът изглеждаше примирен. Сватбите струват пари, казваше той, и щом глупавият му внук продължаваше да упорства… Аристид клатеше глава.

— Е, аз няма да живея вечно. Иска ми се момчето все пак да наследи нещо повече от плаващ пясък и плесен. Може пък късметът ни пак да се обърне.

Не всички мислеха така. Геноле яростно се опълчиха срещу проекта на Брисман — доколкото им беше възможно. За петчленното семейство, сред които един ученик и един осемдесет и пет годишен старец, парите винаги не достигаха. Сега Геноле бяха в криза. Никой не знаеше колко точно пари са заели, но повечето хора смятаха, че е над сто хиляди. Загубата на „Елеанор 2“ беше последният удар за тях. След онова събрание Ален говори разпалено, като каза, че не е честно, че общността носи отговорност, че заради изчезването на Дамиен той не е могъл да участва в обсъждането, но повечето му възражения останаха без внимание. Крехкото ни чувство за единение бе накърнено, отново всеки саланец беше сам за себе си.

Разбира се, Матиас Геноле отказа да отиде в Лез Имортел. Ален подкрепи решението му. Разнесе се слух, че двамата ще напускат острова. Враждата между Геноле и Бастоне се възроди: Аристид, който се чувстваше слаб при перспективата най-големият му съперник в риболова да замине от острова, очевидно бе направил всичко възможно да настрои всички в Ле Салан срещу Геноле.

— Всичко ще развалят с техния инат, хе! Ще пропилеят единствения ни шанс. Това е егоизъм, нищо друго, и аз няма да позволя егоизмът на Геноле да съсипе бъдещето на момчето ми. Сега трябва да спасяваме каквото можем, иначе ще се разорим!

Мнозина трябваше да признаят, че има право. Но гневът на Ален, след като научи какво е казал Аристид, беше опустошителен.

— Значи така било? — изръмжа той. — Значи така се грижим ние в Ле Салан за интересите си? Ами моите момчета? Ами баща ми, който се е бил във войната? Сега ще ни изоставите, така ли? И за какво? За пари! Заради печалбата на един усиниерец мошеник?

Само преди година това твърдение би било пресилено. Но сега ние бяхме опознали вкуса на парите. Бяхме вкусили от тях. Последва мълчание, в което се виждаха пламнали лица. Но малцина се трогнаха. Какво беше едно семейство, когато цялата общност загиваше? В края на краищата по-добре пристанището на Брисман, отколкото нищо.

Баща ми беше погребан, докато аз лежах болна в Лез Имортел. Труповете не се съхраняват дълго през лятото, а островитяните не са добре запознати с погребалните ритуали и балсамиране на континента. Имахме си свещеник, нали? Отец Албан отслужи опелото извън Ла Буш, облечен в неизменното си расо и обут в рибарски ботуши.

Надгробният камък беше буца розово-сив гранит от Поент Гризнос. Бяха използвали моя трактор с ремарке, за да го докарат. По-късно, след като пясъкът се слегне, ще му издълбая надпис — Аристид може да го направи вместо мен, ако го помоля.

— Защо го е направил? — открих, че гневът ми от онази вечер на „Мари Жозеф“ не беше утихнал. — Защо е взел „Елеанор 2“?

— Кой знае? — отвърна Матиас и запали „Житан“. — Аз знам само, че когато най-после стигнахме до нея, намерихме вътре някакви странни неща…

— Момичето е още болно, глупако! — прекъсна го Капюсин и с едно щракване с пръст събори цигарата от устата му.

— Какви неща? — упорито попитах аз, като седнах в леглото.