Джоан Харис - Крайбрежие

Майката на Дамиен ме видя и се затича през пясъка към мен, като шапката й се ветрееше.

— Това е „Елеанор 2“! — тя се притисна към мен задъхана. — Знам, че е тя! Дамиен!

Аз се опитах да я успокоя.

— Не знаете дали е така — отвърнах аз колкото може по-спокойно. Но тя не можеше да се успокои. Започна да издава пронизителни пискливи звуци, полуридания, полудуми. Успях няколко пъти да различа името на сина й, но нищо повече. Осъзнах, че не съм споменала факта, че Ксавие и Гислен са взели „Сесилия“, но ако кажех за това сега, само щях да влоша нещата.

— Ако там има някой, трябва да се помъчим да го стигнем, нали? — беше кметът Пинос, почти пиян, но все пак се опитваше ловко да овладее ситуацията.

Жожо льо Гоелан поклати глава.

— Не с моята „Мари Жозеф“ — неумолимо отсече той.

Но Ален вече тичаше по пътеката под алеята към пристанището.

— Само се опитай да ме спреш! — провикна се той.

„Мари Жозеф“ със сигурност беше единственият плавателен съд, достатъчно стабилна да маневрира близо до заклещената лодка, но дори с нея спасителната операция бе почти невъзможна в такова време.

— Там няма никой! — извика Жожо възмутен и хукна по плажа след Ален. — Не можеш да я изкараш сам!

— Тогава върви с него! — пришпорих го аз. — Ако момчето е там…

— Ако е така, с него е свършено — промърмори Жоел. — Няма смисъл, и ние ще го последваме.

— Тогава аз отивам! — и се заизкачвах по стъпалата към „Рю дез Имортел“, като прескачах по едно. На скалите имаше лодка: саланец беше в опасност. Въпреки тревогата сърцето ми пееше. Обхвана ме свирепа радост — ето какво е да бъдеш островитянин, ето какво е да се чувстваш на мястото си: никое друго място не изисква от теб такава преданост, такава непоклатима, отзивчива любов.

До мен тичаха хора. Видях отец Албан и Матиас Геноле: бяха недалеч, зад тях тичаше Омер с най-бързата скорост, на която беше способен. Марен и Адриен надничаха през осветения прозорец на „Ла Маре“. Тълпи от усиниерци гледаха със смущение и недоверие как тичаме. Не им обръщах внимание. Тичах към пристанището.

Ален беше вече там. Много хора стояха на кея и го зяпаха, но малцина бяха склонни да се качат заедно с него на „Мари Жозеф“. Матиас крещеше от улицата, зад гърба му се чуваха още гласове. Мъж в избеляла рибарска куртка, застанал с гръб към мен, се суетеше с платната на „Мари Жозеф“. Когато Омер ни настигна задъхан, мъжът се обърна и аз познах Флин.

Нямаше време да реагирам. Той срещна погледа ми, после обърна глава почти с безразличие. Ален вече се настаняваше на щурвала. Омер се бореше с непознатия за него двигател. Застанал на пристана, отец Албан опитваше да успокои майката на Дамиен, която дойде малко след останалите. Ален ми хвърли бърз поглед, сякаш преценяваше дали мога да помогна, после кимна.

— Благодаря ти.

Хората продължаваха да се тълпят около нас, някои се опитваха да помогнат с каквото могат. Хвърляха видимо хаотично най-различни неща на борда на „Мари Жозеф“: абордажна кука, навито въже, кофа, електрическо фенерче. Някой пъхна в ръцете ми манерка с бренди; друг даде на Ален чифт ръкавици. Когато се оттласнахме от кея, Жожо льо Гоелан ми хвърли куртката си.

— Гледай да не я намокриш, хе? — каза той сърдито.

Излизането от пристанището бе коварно лесно. Въпреки че лодката малко се олюляваше, пристанището беше на завет и ние с известно усилие я прокарахме по тесния централен канал към открито море. Около нас над водата стърчаха шамандури и малки гумени лодки и аз се наведох от носа, за да ги избутам от пътя ни, докато минавахме.

После морето ни връхлетя. За краткото време, което ни беше необходимо, за да се организираме, вятърът се беше вдигнал и сега стенеше в автомобилните гуми и разпиляваше пръски, твърди като чакъл. „Мари Жозеф“ беше добра товарна гемия, но не беше направена за лошо време. Газеше ниско като кораб за стриди и вълните се разбиваха в носа й. Ален изруга.

— Виждате ли я? — извика той към Омер.

— Виждам нещо — изкрещя последният срещу вятъра. — Но все още не знам дали е „Елеанор 2“.

— Обърнете я! — изрева Ален. Едва чувах гласа му. Пръските вода ме заслепяваха. — Трябва да застанем с носа към вятъра.

Виждах какво има предвид. Плаването срещу вятъра беше сложна работа, но вълните бяха достатъчно високи, за да ни метнат през борда, ако им се оставим. Движехме се влудяващо бавно, като яхвахме някоя вълна само за да ни захлупи следващата. „Елеанор 2“ — ако това наистина беше тя — едва се виждаше благодарение на бесните гребенчета пяна около нея. От човека, който уж бяхме видели във водата, сега нямаше и следа.