Джоан Харис - Крайбрежие

Двайсет минути по-късно аз вече не знаех дали сме изминали и няколко десетки метра: нощно време разстоянията залъгват, а и морето привличаше цялото ни внимание. Смътно долавях присъствието на Флин в дъното на лодката, където изгребваше вода, но нямаше време да мисля за това, нито да си спомням за последния път, когато заедно с него бяхме попаднали в подобна ситуация.

Още виждах светлините на Лез Имортел, струваше ми се, че в далечината чувам гласове. Ален освети морето с фенерчето си. Водата изглеждаше сиво-кафява на слабата светлина, но най-после забелязах пострадалата лодка, сега по-близо и разпознаваема. Разцепена почти на две върху хребета на една скала.

— Това е тя! — вятърът открадна тревогата от гласа на Ален и той прозвуча тънък и далечен, като писък в тръстиката. — Лягай долу! — към Флин, който се бе подал толкова напред, че почти висеше от носа на „Мари Жозеф“. За секунда мярнах нещо във водата, нещо бледо, което не беше пяна. Видях го за миг, после то сякаш се търкулна във вълната.

— Виждам човек! — изкрещя Флин.

Ален се втурна към носа, като остави на Омер да управлява лодката. Аз грабнах въже и понечих да го хвърля, но злостен повей на вятъра го върна обратно в лицето ми — мокро — и то ме удари бясно през очите. Паднах назад със затворени очи, които се пълнеха със сълзи. Когато успях отново да ги отворя, забелязах, че светът наоколо е странно нефокусиран, като в мъгла различавах ту Флин, ту Ален, които се държаха един за друг в отчаян трапец, докато под тях морето съскаше и се мяташе. И двамата бяха мокри до кости. Ален бе преметнал въжето през глезена си, за да се задържи на борда, Флин, който държеше въжена примка, се беше изтеглил напред, забил единия си крак в стомаха на Ален, а другия притиснал в борда на „Мари Жозеф“ и разперил широко ръце в порива на вятъра. За миг видях нещо бяло. Флин се гмурна, за да го хване, и не улучи. Зад нас Омер се бореше да удържи носа на лодката срещу вятъра. „Мари Жозеф“ се мяташе като болна, Ален залитна, вълна заля него и Флин и блъсна лодката на една страна. Върху главите на всички се изля студена вода. За секунда се уплаших, че двамата са паднали зад борда. Носът на „Мари Жозеф“ затъна, като се подаваше едва на сантиметър над повърхността. Аз правех каквото можех, за да изгреба водата, докато изведнъж в полезрението ми попаднаха скалите, поразително близки. После се чу ужасяващ звук от корпуса на лодката — стъргане и пукане, силно като гръмотевица. Нервите ни се изопнаха в очакване, но се оказа, че „Елеанор 2“ е поддала, като гръбнакът й най-после се бе пречупил и разпаднал на две части върху кадифените скали. Въпреки това ние далеч не бяхме в безопасност, защото ни носеше към плаващите отломки. Усетих как нещо издрънча в корпуса на лодката. Нещо като че ли се бе закачило отдолу — и после една вълна ни подхвана и „Мари Жозеф“ отскочи от скалата тъкмо навреме, като Омер използваше абордажната кука, за да ни освободи от плаващите късове. Вдигнах глава. Ален все още удържаше позицията си на носа, но Флин го нямаше. Само след миг обаче го видях да изплува отново изпод стена от вода с въже в ръцете. Нещо се мярна за кратко в полезрението ми, докато той и Ален го дърпаха. Нещо бяло.

Колкото и да ми се искаше да разбера какво става, аз трябваше да продължа да изгребвам вода: „Мари Жозеф“ беше толкова пълна, колкото можеше да поеме. Чух викове и вдигнах глава, но гърбът на Ален не ми даваше видимост. Изгребвах вода още поне пет минути, докато се отдалечихме от онези ужасни скали. Стори ми се, че откъм Лез Имортел долетя далечен, призрачен смях.

— Кой е? — изкрещях аз. Вятърът открадна гласа ми на излизане от устата. Ален не се обърна. Флин се бореше с парче брезент в дъното на лодката. Този брезент ми пречеше да видя каквото и да било.

— Флин! — разбрах, че ме е чул, погледна ме бързо, после се обърна. Нещо в лицето му ми подсказа, че новините не са добри. — Дамиен ли е? — изкрещях отново. — Жив ли е?

Флин ме отблъсна назад с ръка, още частично омотана в увисналия бинт.

— Няма смисъл — извика той едва чуто над шума на вятъра. — Свършено е.

С прилив откъм кърмата ние бързо заплавахме към пристанището; вече ми се струваше, че вълните започват да затихват. Омер погледна въпросително Ален, Ален му отвърна със слисани и неразбиращи очи. Флин сведе глава, взе кофа и започна да изгребва вода, макар че вече не беше толкова необходимо.

Сграбчих го за ръката и го накарах да ме погледне.

— За Бога, Флин, кажи ми! Дамиен ли е?