Джоан Харис - Крайбрежие

Това бяха двете стари монахини, сестра Екстаз и сестра Терез, които излизаха от „Ша Ноар“ с чаши кафе с дьовиноаз.

— Защо не влезеш вътре, Мадо? Да пийнеш нещо топло?

Аз поклатих отрицателно глава.

— Благодаря. Добре съм си.

— Пак този лош южен вятър — отбеляза сестра Терез. — Брисман казва, че той е донесъл медузите. Появяват се на всеки…

— … трийсет години, като епидемия, ma soeur , когато приливите тръгнат от Гълфстрийма. Лоша работа.

— Помня последния път — каза сестра Терез. — Той чакаше ли, чакаше в Лез Имортел, наблюдаваше приливите и отливите…

— … но тя никога не се върна, нали, ma soeur — двете монахини поклатиха глави. — Не, никога не се върна. Никога, никога. Изобщо.

— Коя е тази „тя“, за която говорите? — попитах аз.

— Онова момиче, разбира се — монахините ме погледнаха. — Той беше влюбен в нея. И двамата бяха, братята.

Братята? Гледах монахините стъписана.

— Имате предвид баща ми и Малкия Жан?

— Лятото на черната година — сестрите кимнаха и се усмихнаха. — Помним го отлично. Тогава бяхме млади…

— … по-млади от сега във всеки случай…

— Тя каза, че заминава. Даде ни писмо.

— Кой? — попитах съвсем объркана. Сестрите спряха черните си очи върху мен.

— Момичето, разбира се — нетърпеливо отговори сестра Екстаз. — Елеанор.

Това име така ме изненада, че отначало дори не чух звъна на камбаната: той отекваше монотонно в пристанището, отскачайки от водата като камък. Няколко души излязоха на групичка от „Ша Ноар“, за да видят какво става. Някой ме блъсна, разля питие. Когато отново се обърнах след кратката суматоха, сестра Терез и сестра Екстаз бяха изчезнали.

— Какво е намислил отец Албан, та удря камбаната по това време? — мързеливо попита Жоел с цигара, увиснала между устните. — Сега няма служба, нали?

— Не мисля — каза Рене Лоайон.

— Може да има пожар — обади се Люка Пинос, братовчедът на кмета.

Повечето хора решиха, че пожарът е най-вероятното предположение: на малък остров като Льо Дьовен няма служби за спешни случаи, така да се каже, и църковната камбана често е най-бързият начин за вдигане на тревога. Някой извика „Пожар!“ и всички се засуетиха, още подпийнали хора започнаха да се блъскат на вратата, но както забеляза Люка, в небето нямаше червено сияние и не миришеше на дим.

— През петдесет и пета бихме камбаната, когато старата църква беше ударена от гръм — обяви старият Мишел Дийодоне.

— Случило се е нещо оттатък Лез Имортел — каза Рене Лоайон, който стоеше на върха на крайбрежната стена. — Виждам нещо на скалите.

Беше лодка. Лесно я забелязахме, след като вече знаехме къде да погледнем — на сто метра навътре в морето, заседнала на същите скали, в които се бе заклещила „Елеанор“ миналата година. Дъхът ми секна. От такова разстояние, без да се вижда платното, не можеше да се каже дали е някоя от саланските лодки.

— Голяма е — авторитетно заяви Жоел. — Сигурно стои там от часове. Няма защо да се паникьосвате сега — той стъпка цигарата си с ботуш.

Жожо льо Гоелан не беше сигурен.

— Трябва да осветим там — предложи той. — Може да има какво да се спаси. Ще докарам трактора.

Хората вече се трупаха по крайбрежната стена. Църковната камбана приключи работата си и замлъкна. Тракторът на Жожо несигурно си запроправя път по неравния плаж към водата, мощната му светлина се стелеше по водата.

— Сега я виждам — каза Рене. — Цяла е, но не за дълго.

Мишел Дийодоне кимна.

— Приливът е прекалено висок, за да стигнем до нея дори с „Мари Жозеф“. А и в такава буря… — той красноречиво разпери ръце. — Жалко за собственика, с лодката е свършено.

— О, Боже! — беше Пол Лакроа, майката на Жоел, застанала над нас на крайбрежната алея. — Има човек във водата!

Всички лица се обърнаха към нея. Светлината от трактора беше твърде ярка: сред отраженията й се виждаше само тъмният корпус на пострадалата лодка.

— Загасете светлината! — провикна се кметът Пинос, пристигнал току-що с отец Албан.

Отне ни секунди, докато очите ни свикнат с тъмнината. Сега морето изглеждаше черно, лодката — сянка от индиго. Като напрягахме зрението си, ние се опитвахме да различим по-светло петно сред вълните.

— Виждам ръка! Човек във водата!

На известно разстояние от мен, някъде вляво, изпищя глас, който едва разпознах. Обърнах се и видях майката на Дамиен с лице, станало неузнаваемо от тревога под дебел островен шал. Ален стоеше на стената с бинокъл, но от южния вятър, който духаше в лицето му, и нарастващата височина на вълните не вярвах да вижда по-добре от нас. Матиас стоеше до него, загледан безпомощно във водата.