Джоан Харис - Крайбрежие

— Ще му кажа — обещах аз. — Сигурна съм, че не е стигнал далеч.

Към обяд мъглата се поразсея. Небето се оцвети в каменно сиво, вятърът се усили и приливът отново се смени с отлив. Бавно тръгнах към Ла Гулю, изпълнена с повече тревога, отколкото бях показала при оптимистичното си сбогуване с Ален. След случая с медузата ми се струваше, че всичко е на път да се разпадне, дори времето и приливите заговорничат срещу нас. Сякаш Флин беше добра фея, която си бе отишла заедно с късмета ни.

Когато стигнах Ла Гулю, плажът беше почти пуст. В първия миг това ме изненада, после си спомних предупреждението за медузи и видях нещо бяло на брега, твърде плътно, за да бъде пяна. Мрежите бяха паднали и приливът беше изхвърлил десетки медузи на брега, които помътняваха, преди да умрат. По-късно трябваше да организираме почистване на плажа. Като знаех колко опасни са тези създания, реших, че колкото по-скоро го направим, толкова по-добре.

Точно над линията на прилива забелязах човек, загледан във водата от същото място, на което бе стоял Дамиен предишната вечер. Можеше да бъде всеки: избеляла рибарска куртка, лице, скрито под широката периферия на шапката. Във всички случаи островитянин. Но аз разбрах кой е.

— Здравей, Жан-Клод. Или да те наричаме Брисман 2?

Сигурно ме беше чул да приближавам, защото бе готов с отговора.

— Мадо. Марен ми каза, че знаеш — той вдигна парче плавей от брега и побутна с него една от умиращите медузи. Забелязах, че под куртката ръката му е бинтована. — Не е толкова лошо, колкото си мислиш. Никой няма да остане без покрив над главата. Повярвай ми, всички в Ле Салан ще живеят по-добре отпреди. Наистина ли мислиш, че бих допуснал да ти се случи нещо лошо?

— Не знам какво да очаквам от теб — отвърнах аз хладно. — Не знам дори как да те наричам.

Стори ми се, че това го засегна.

— Можеш да ме наричаш Флин — каза той. — Това е фамилното име на майка ми. Нищо не се е променило, Мадо.

В гласа му имаше достатъчно нежност, за да ме накара да заплача. Затворих очи и оставих хладът пак да ме обгърне, доволна от това, че не се опита да ме докосне.

— Всичко се промени! — чух се да повишавам тон и бях безсилна да се овладея. — Ти ни излъга! Излъга мен!

Лицето му стана сурово. Стори ми се, че му е зле, беше блед и изпит. На лявата му буза имаше ивица изгоряла кожа. Ъгълчетата на устните му бяха леко увиснали.

— Аз ти казвах това, което искаше да чуеш. Правех каквото поискаш. Доскоро това ти харесваше.

— Но ти не го правеше за нас, нали? — не можех да повярвам, че се опитва да оправдае предателството си. — Ти се грижеше за Брисман номер едно. И той ти плати за това, нали? Партньорство в бизнеса със съответната банкова сметка.

Флин с неочаквана злоба ритна едно от бледите създания на пясъка.

— Нямаш представа какво е — каза той. — Откъде би могла да знаеш? Никога не си искала нищо, освен това място. Никога не си страдала, че живееш в чужда къща, където на никого не му пука за теб, че нямаш пари, хубава работа, бъдеще. Аз исках нещо повече. Ако исках да живея така, щях да си остана в Кери — Флин погледна разкъсаната медуза и отново я ритна. — Отвратителни твари — изведнъж вдигна глава и аз прочетох предизвикателство в погледа му. — Кажи ми истината, Мадо. Никога ли не си се питала какво щеше да бъде, ако нещата стояха другояче? Никога ли не си се изкушавала поне малко?

Аз не обърнах внимание на въпроса му.

— Защо точно Ле Салан? Защо не си остана тихо и кротко в Ла Усиниер да си гледаш работата?

Устата му се изкриви.

— Брисман не е лесен. Той обича да държи нещата в свои ръце. Не ме посрещна с разтворени обятия, нали знаеш. Трябваше му време. Да състави план. Да го разработи. Можеше да ме държи на разстояние с години. Никак нямаше да му бъде зле.

— И ти ни остави да се грижим за теб, докато спечелиш благоволението му с наша помощ.

— Аз си платих! — сега гласът му звучеше гневно. — Работих. На никого не дължа нищо — той рязко махна със здравата си ръка, като подплаши няколко чайки и те се разпищяха из въздуха. — Не знаеш какво е — повтори Флин по-тихо. — Прекарах половината си живот в бедност. Майка ми…

— Но Брисман ти е изпращал пари — възразих аз.

— Пари за… — той прехапа устни и не довърши изречението. — Не бяха достатъчно — каза накрая с равен глас. — Съвсем не бяха достатъчно — Флин отвърна на презрителния ми поглед с предизвикателна гримаса.

Мълчание, надвиснало като облаци.

— Е — казах аз равнодушно, — кога ще стане? Кога ще махнете Бушу?