Джоан Харис - Крайбрежие

Аристид беше съсипан от новината, но твърде горд, за да си го признае. Порник не е далеч, повтаряше той на всеки, готов да го слуша. На три часа път с ферибот, който ходи там два пъти седмично. На това не му се вика далеч, нали?

Около смъртта на Дебелия Жан все още се носеха слухове. Аз ги чувах от втора ръка, от Капюсин — селският протокол изискваше след подобно нещо да бъда оставена на мира, — но догадките нямаха край. Мнозина вярваха, че това е самоубийство.

Имаше известни основания за това. Дебелия Жан открай време беше нестабилен и може би предателството на Брисман го беше извадило от равновесие. А и годишнината от смъртта на Малкия Жан, и фестивалът на света Марина наближаваха… Историята се повтаря, говореха всички приглушено. Всичко се връща.

Но други не бяха толкова убедени. Наличието на динамит на борда на „Елеанор 2“ не бе останало незабелязано. Ален смяташе, че Дебелия Жан е искал да разруши вълнолома при Лез Имортел, но е загубил контрол над лодката и се е ударил в скалите.

— Той се пожертва — неуморно повтаряше Ален. — Беше разбрал преди всички нас, че това е единственият начин да спре Брисман.

Това звучеше не по-малко пресилено от всички останали обяснения. Злополука, самоубийство, геройство… Никой обаче не знаеше истината: Дебелия Жан не бе казал на никого за плановете си, затова разполагахме само с догадки. И в смъртта, както и в живота, баща ми умееше да пази тайна.

Отидох до Ла Гулю на сутринта след връщането си в селото. Лоло седеше с Дамиен на брега, и двамата мълчаливи и неподвижни като скали. Те сякаш очакваха нещо. Приливът се сменяше с отлив, като чертаеше пътя си с тъмни запетайки на мокрия пясък. Дамиен имаше нова синина на бузата. Когато споменах за нея, той сви рамене.

— Паднах — каза, без да си прави труда да ме убеждава. Лоло ме погледна.

— Дамиен беше прав — мрачно каза той. — Изобщо не ни трябваше този плаж. Заради него всичко се обърка. Преди си бяхме по-добре — последното беше казано не със злоба, а с дълбока тревога, която ме смути още повече. — Тогава просто не знаехме.

Дамиен кимна.

— Щяхме да оцелеем. Ако морето се вдигнеше, щяхме просто да построим къщите си по-нависоко.

— Или да се преместим.

Аз кимнах. Изведнъж преместването престана да ми се струва толкова страшна алтернатива.

— В края на краищата това е само едно село, нали?

— Разбира се, има и други места.

Запитах се дали Капюсин знае какво мисли внукът й. Дамиен, Ксавие, Мерседес, Лоло… Така до следващата година в Ле Салан нямаше да остане нито едно младо лице.

Двете момчета гледаха към Бушу. Сега той не се виждаше, но след пет часа или повече щеше да бъде ясно различим, когато отливът откриеше развъдниците за омари.

— И да го вземат, какво? — в гласа на Лоло се долавяше писклива нотка.

Дамиен кимна.

— Да си вземат пясъка. На нас не ни трябва.

— Не. Не ни трябва усиниерски пясък.

Останах поразена, когато открих, че почти съм съгласна с тях.

Въпреки това след завръщането си установих, че саланци прекарват повече време на плажа, отколкото преди. Не се къпеха, не правеха слънчеви бани — само туристите го правят, — дори не разговаряха както по-рано през лятото. Този път в Ла Гулю нямаше нито барбекю, нито фойерверки, нито почерпки с дьовиноаз. Вместо това всички се промъкваха крадешком, рано сутрин или при започване на отлива, сядаха и гледаха как пясъкът се стича през пръстите им, като избягваха чуждите погледи.

Пясъкът ни омагьосваше. Сега гледахме на него по друг начин — не като златен прах, а като останка от вековете: кости, черупки, микроскопични частици фосилна материя, стъклен прах, разтрошен камък, отломки от отдавна отминали времена. В пясъка имаше хора: любовници, деца, предатели, герои. Имаше керемиди от отдавна рухнали къщи. Имаше воини и рибари, нацистки самолети, строшени глинени съдове и разбити на късчета божества. Имаше бунт, имаше и поражение. Имаше всичко и всичко там се беше сляло в едно.

Сега го виждахме: виждахме колко безполезно е било всичко — войната ни с приливите, враждата с усиниерците. Виждахме в какво ще се превърне.

Оставаха два дни до фестивала на света Марина, когато най-после се реших да посетя гроба на баща си. Отсъствието ми от погребението беше неизбежно, но сега се бях върнала и от мен се очакваше да отида.

Усиниерците имат свое гробище в спретнатия, обрасъл с трева църковен двор, с пазач, който поддържа гробовете. В Ла Буш ние правим всичко сами. Налага се. В сравнение с техните надгробни камъни нашите изглеждат езически примитивни, монолитни. И ние се грижим за тях с любов. Един от най-старите гробове принадлежи на млада двойка, на камъка пише простичко: „Геноле—Бастоне, 1861—1887“. Някой още слага цветя върху него, макар че със сигурност никой не е достатъчно стар, за да помни хората, погребани в него.