Мери Кларк - През цялата нощ

— Но не мога да живея в една къща с тези хора, Алвира — заяви Кейт. — Всеки път, щом си помисля, че Беси, колкото беше болна, е седнала на бюрото си да напише на машината онова завещание, а после е повикала свидетели, когато ме е нямало — все едно, че нож се забива в сърцето ми.

— Кейт, току-що ме подсети за нещо, за което не си бях помисляла. Завещанието е било подписано миналия понеделник, на трийсети ноември, нали така? Но носи дата двайсет и осми ноември.

— Да. Това беше денят, след като Беси каза на монсеньор Ферис, че не й допадала идеята къщата да се превърне в детски център. И въпреки че през онзи уикенд се пошегува с мен, че щяло да е мое задължение да чистя след децата, докато ме е нямало, е седнала на машината и го е написала.

— Колко пъти си излизала през последния уикенд? — попита Алвира.

— Ходих само на утринната служба в събота и неделя. Но Беси пишеше бързо на машина. Нали знаеш колко се гордееше с това. Можела е да натрака завещанието само за двайсет минути.

— О, Кейт! — каза Алвира. Сърцето я болеше, докато гледаше старата си приятелка. Като че ли я бе напуснало каквото и да е желание за съпротива. Раменете й бяха отпуснати и искрата, която даваше сила на дребното й тяло, сякаш беше угаснала. Алвира разбираше, че няма смисъл да спори с нея — тя вече се бе предала. Можеше само да се опита да спечели време.

— Направи ми една услуга, Кейт. Поразпитах някои хора за семейство Бейкър. Вече открихме, че са измамници. Просто никога не са ги арестували — засега! Дай ми време до Коледа да докажа, че Беси не е написала онова завещание и макар че подписът й изглежда истински, обзалагам се, че изобщо не е разбрала какво подписва.

Очите на Кейт се разшириха.

— О, Алвира, това просто не може да се докаже.

— Разбира се, че може — с убеденост, каквато обаче не изпитваше, възрази Алвира. — И вече зная с какво да започна. Веднага след като се срещна с монсеньор Том, пак ще отида при Джеймс и Айлийн Гордън и ще им кажа, че търся апартамент. Тези двамата често ще ме виждат през следващите няколко седмици. Може да участват в машинациите на семейство Бейкър, а може просто да са ги заблудили, но така или иначе ще се добера до истината.

Лени Сентино беше успял да се спаси от затвора, като не проявяваше прекалена алчност. Пласираше наркотици само от време на време, при това на дребно, така че като възрастен не бе привличал вниманието на полицията, освен на детектив Джо Трейси. Пък и всъщност никога не беше продавал дрога, а само разнасяше доставки и ако го заловяха, нямаше да получи тежка присъда. Наркотиците се плащаха предварително и той нямаше нищо общо с това. Бе си спечелил репутация на сигурен човек и сред дилърите, и сред наркоманите, затова го търсеха.

И все пак, тъй като искаше да ограничи участието си във винаги опасната търговия с дрога, от време на време работеше в съвсем законен магазин за спиртни напитки. Като разнасяше доставки по домовете на хората, спокойно можеше да ги оглежда. Беше роден крадец — винаги действаше, когато собствениците не бяха вкъщи, и не взимаше нищо друго, освен бижута и пари.

Успешната серия от обири на черкви бе завършила със случая в „Сейнт Клемънт“. Безшумната аларма и случайното отвличане на Стар го бяха накарали да осъзнае, че рискът е прекалено голям. Дори в по-малките черкви вече бяха инсталирани такива системи за сигурност.

Ето защо, уверен в способността си да оцелява, Лени съобщи на познатите си, че се е върнал в града и отново е на тяхно разположение. На няколко бири в понеделник следобед се беше похвалил, че през септември е работил за фалшива компютърна фирма. Но нямаше представа, че в компанията му е внедрен детектив под прикритие и когато ченгето прати доклада си в участъка, детектив Трейси го постави под наблюдение, включващо подслушване на телефона. От своя страна полицията не знаеше, че Лени се е подсигурил, страхувайки се точно от такава възможност. Беше оставил парите от последния удар в скривалище в Мексико, наред с фалшиви документи за самоличност. Но след завръщането си в Ню Йорк прибави към плана си за бягство нов елемент. Бе очевидно, че леля Лили умира. Той искрено обичаше Стар и детето щеше да му е много полезно. Затова беше решил, че ако се наложи да напусне страната, ще го вземе със себе си. „Все пак аз съм й баща и няма да е честно да я изоставя“ — често си напомняше той.

Неизречена, но навярно много по-важна бе убедеността му, че никой не би помислил за избягал престъпник човек, който пътува с малко дете.