Мери Кларк - През цялата нощ

Сондра си беше обещала повече да не се приближава до „Сейнт Клемънт“. „Ако дядо не идваше за концерта, веднага щях да отида в полицията — помисли си. — Повече не мога да живея така. Ако някой е намерил бебето и е решил да го задържи, след като е прочел писмото, може да е фалшифицирал акта му за раждане. Нищо по-лесно от това да заяви, че детето се е родило у дома. В онзи хотел никой не разбра, че съм родила — не изпитвах силни болки.“

Болката бе дошла после, мислеше си Сондра, докато лежеше будна през нощта. Унесе се едва на разсъмване, спа само няколко часа и се събуди с ужасно главоболие.

Стана и облече анцуга си. „Малко тичане може да ми помогне — реши тя. — Днес вече трябва да се съсредоточа върху репетициите. Обърках толкова много неща — не искам да се проваля и на концерта.“

Беше си обещала да бяга само в Сентръл Парк, но когато наближи северния му край, краката несъзнателно я понесоха на запад. Няколко минути по-късно стоеше срещу „Сейнт Клемънт“ и отново си спомняше онзи миг, в който за последен път бе прегръщала бебето си.

Беше се постоплило и по улицата имаше повече хора, така че нямаше опасност да привлече вниманието. Снегът, толкова бял в четвъртък, почти се бе стопил и останалите преспи бяха почернели от сажди.

„Онази вечер беше много студено — спомни си Сондра — и тротоарите бяха заледени. Старата количка имаше петно от едната страна. Доколкото можех, я почистих отвътре, но беше толкова вехта, че не исках да оставя бебето дори за минута. Някой от хотела беше изхвърлил книжната торба, в която пъхнах детето. Спомням си, че имаше емблема на «Слоун».“

Някой я потупа по рамото. Стресната, тя се обърна и видя загриженото лице на шейсетинагодишна, пълна, червенокоса жена.

— Ти се нуждаеш от помощ, Сондра — нежно каза Алвира. — И аз ще ти помогна.

Взеха такси до Сентръл Парк Саут. Когато влязоха в апартамента, Алвира направи чай и зареди филийки в тостера.

— Сигурна съм, че днес не си хапвала нищо — каза тя.

Очите на Сондра отново се насълзиха и тя кимна. Чувстваше се някак нереално и в същото време изпитваше огромно облекчение.

Знаеше, че ще разкаже на Алвира Миън за бебето, и усещаше, че жената ще намери начин да й помогне.

Двайсет минути по-късно Алвира решително й каза:

— Слушай сега, Сондра, първо трябва да престанеш да се терзаеш. Това е било преди седем години — тогава самата ти още си била дете. Не си имала майка. Чувствала си се отговорна пред дядо си. Сама си родила бебето и си се погрижила за него. Купила си дрешки, мляко и биберони, направила си така, че да родиш в Ню Йорк, защото си знаела, че някой ден ще живееш тук. Облякла си дъщеря си и си я оставила пред енорийското жилище. Избрала си черквата, спасила дядо ти, когато разбрал, че артритът му отнема дарбата на цигулар. Позвънила си след по-малко от пет минути и си решила, че някой е намерил бебето.

— Да — отвърна тя, — но ако някакви деца са замъкнали количката по-нататък, за да се пошегуват? Ако бебето е замръзнало и после онези, които са го открили, не са искали да ги обвинят… Ако…

— Ами ако са го намерили добри хора и сега дъщеря ти стопля живота им? — с убеденост, която не изпитваше, каза Алвира. „Добрите хора първо биха съобщили в полицията и после биха се опитали да осиновят детето — помисли си тя. — Нямаше да пазят тайна през всички тези години.“

— Не мога да искам нищо повече — отвърна Сондра. — Не заслужавам нищо повече от това, защото просто не зная…

— Заслужаваш много повече, отколкото си мислиш — енергично я прекъсна по-възрастната жена. — Сега трябва да отидеш на репетицията и да се подготвиш за срещата с нюйоркските почитатели на музиката. С останалото ще се заема аз. — После спонтанно прибави: — Сондра, знаеш ли колко си красива, когато се усмихваш? Трябва да го правиш по-често, чуваш ли?

По време на следващата чаша чай тя постепенно започна да повдига духа на младата жена.

— Можеш ли да си представиш как се е чувствал бедният ми дядо, който дотогава живееше сам, изведнъж да му се наложи да отглежда десетгодишно дете? — усмихната каза Сондра. — Имаше много хубав четиристаен апартамент в прекрасен блок край Мичиганското езеро в Чикаго, но въпреки това беше малък, а не можеше да си позволи по-голям.

— Какво направи дядо ти, когато отиде да живееш при него? — попита Алвира.

— Промени живота си заради мен. Премести се в кабинета си и ми даде голямата спалня. Винаги когато излизаше, намираше жена да се грижи за мен. А дядо обичаше да вечеря с приятелите си и, разбира се, често ходеше на концерти. Заради мен се отказа от ужасно много неща, които обичаше да прави.