Мери Кларк - През цялата нощ

— Мъчех се да си спомня, но засега не ми хрумва нищо — със съжаление отвърна тя. — Но съм сигурна, че съм виждала някъде снимката й, но просто не мога да се сетя.

Два часа по-късно, когато двамата с Уили минаваха покрай „Карнеги Хол“ на връщане от ресторанта, тя замълча по средата на изречението и посочи.

— Виж, Уили. Това е същото момиче.

На афиша за коледния концерт имаше снимки на изпълнителите — Пласидо Доминго, Катлийн Батъл, Йо-Йо Ма, Иманюел Акс и Сондра Люис.

Алвира и Уили се приближиха, за да прочетат информацията под снимката на Сондра Люис. Дори тук тя изглеждаше тъжна и замислена.

— Защо е толкова нещастно това момиче, щом му предстои дебют в „Карнеги Хол“? — попита той.

— Явно е нещо свързано със „Сейнт Клемънт“ — отвърна Алвира. — И имам намерение да открия какъв е проблемът.

Като съвсем мъничка Стелина питаше баба си защо няма майка като другите деца. Старата жена й казваше, че майка й я оставила при татко й, защото се разболяла при раждането и трябвало да отиде в Калифорния, за да се излекува. Майка й много страдала, че трябва да я остави, и обещала, че ако някога се почувства по-добре, ще се върне при нея. Но също й каза, че според нея това никога нямало да се случи и че Господ сигурно е повикал майка й при себе си в рая.

После, точно когато тръгваше на детска градина, баба й показа сребърния потир, който бе намерила в гардероба на Лени, и й обясни, че е от чичото на майка й, а тя го оставила на Стелина. Каза й, че потирът се използвал по време на църковна служба и бил свещен.

Той се превърна в талисман за детето и понякога, когато си лягаше и си мислеше за майка си, молеше баба си да го подържи.

Навремето старицата се шегуваше:

— Вече не си бебе, Стелина. Сега си голямо момиче и ходиш на училище, ти ще решиш дали ти трябват залъгалки. — Но винаги се усмихваше и не й отказваше да подържи потира. Понякога на английски, друг път на италиански, а често на смесица от двата езика тя успокояваше прелестното момиченце, единствения подарък от иначе непрокопсания й племенник: — О, bambina — прошепваше баба й, — винаги ще се грижа за теб.

Стелина не й казваше, че когато сплете пръсти около чашата, почти усеща топлината на майчините си ръце.

Неделя следобед, докато гледаше как баба й шие синия воал за коледното тържество, на Стелина й хрумна идея. Щеше да я попита дали може да вземе потира и да изиграе ролята си така, все едно Божията майка го поднася в дар на младенеца Исус.

Баба й възрази:

— О, не, Стелина. Може да се загуби, а пък и Божията майка не е имала сребро, за да го подари на младенеца Исус. Няма да е вярно.

Тя не започна да спори, но си помисли, че трябва да намери начин да убеди баба си. Знаеше точно коя молитва да каже, когато го отнесе в яслите: „Ако майка ми още е болна, моля те, нека оздравее и я помоли да дойде да ме види поне само един път.“

В Двайсет и четвърти полицейски участък в Манхатън детектив Джо Трейси сериозно се заинтригува от поредната поява на Лени Сентино. Спомняше си го отпреди няколко години, когато беше попаднал на следите му. Тогава не успя да докаже участието му в продажба на наркотици на малолетни, но бе убеден, че е замесен.

Партньорът му отбеляза, че досието на Лени не е голямо — само няколко обира с взлом и незаконен хазарт — но детективът знаеше, че просто не са успели да го заловят.

— Естествено — каза той, — преди двайсет и пет години Лени е излежал лека присъда в затвор за малолетни престъпници, но съм сигурен, че там само е усвоил още повече номера. Арестували са го няколко пъти, но не са повдигали обвинения срещу него. Никога не сме разполагали с конкретни доказателства, но винаги нещо ми подсказваше, че разпространява наркотици в гимназиите. Спомням си, че често го виждах да разхожда детето си с количка из целия Уестсайд. По-късно чух, че онова дете било само прикритие — че разнасял дрога в количката.

Трейси остави тънкото досие на Лени Сентино на бюрото си.

— Е, след като се е върнал, ще продължа да го наблюдавам. Ако го видя с онова момиченце, може да го пипна. Накрая все ще допусне грешка и тогава няма да ми се измъкне.

В понеделник сутрин, докато двамата с Уили закусваха, телефонът иззвъня и Алвира с радост чу гласа на своя редактор Чарли Евънс. Той й съобщи, че макар никога да не са били осъждани, Вик и Линда Бейкър очевидно са измамници.

— Почакай малко — прекъсна го тя. — Искам да запиша всичко, за да не забравя нито дума. — После изтича в спалнята за микрофона си, включи го и бързо се върна обратно. — Добре. Чарли, продължавай — каза Алвира, като приближи записващото устройство до слушалката.