Мери Кларк - През цялата нощ

„А щом скъпата леля Лили ни напусне, ще мога да включа малката Стар в бизнеса — помисли си. — Тя ще е страхотен партньор — кой би се усъмнил в нея? Да, двамата със Стар ще работим ръка за ръка и чудесно ще се справяме с доставките“ — обеща си Лени.

Сондра усети, че погледът на свещеника я проследява, когато избяга от църквата. Като се мъчеше да сподави риданията си, тя се върна обратно в хотела. Взе душ, поръча си кафе, после притисна студена мокра кърпа към подутите си очи. „Трябва да престана да плача — каза си. — Трябва да престана да плача!“ Концертът беше изключително важен и трябваше да се подготви за него.

Репетицията в студиото в „Карнеги Хол“ започваше в девет и щеше да продължи пет часа. Трябваше да се успокои. Знаеше, че предишния ден не е била във форма и не е свирила добре.

„Но мога ли да мисля за нещо друго, освен за бебето — постоянно се питаше. — Какво ли се е случило е моето момиченце?“ През тези седем години си бе представяла, че дъщеря й живее при прекрасно семейство, което може би има свое дете. Но сега нямаше представа кой я е намерил — и изобщо дали са я намерили.

Тя се погледна в огледалото. „Какъв ужас!“ — помисли си. Лицето й беше на петна. Не можеше да направи нищо повече за очите си, реши тя, но дългите й, деликатни пръсти сръчно се движеха, докато се гримираше, за да скрие следите от сълзите.

„Следобед пак ще мина покрай енорийското жилище“ — каза си. Тази мисъл й подейства успокоително. Това бе последното място, на което беше видяла дъщеря си, и там се чувстваше най-близо до нея. А и докато се молеше до портрета на епископ Сантори, като че ли усети нещо от същия покой, за който й бе разказвал дядо й. Не се молеше да си върне детето. „Нямам право да искам това — помисли си. — Само ми дай знак, че е в безопасност и я обичат.“

Беше взела енорийския бюлетин от „Сейнт Клемънт“ и сега го извади от джоба на анцуга си. Да, имаше служба в пет часа. Щеше да присъства на нея, но смяташе малко да закъснее. Така свещеникът нямаше да може да се опита да я заговори. После щеше да се измъкне, преди службата да е свършила.

Докато разресваше тъмнорусата си коса и я събираше на тила си, Сондра се зачуди дали дъщеря й прилича поне малко на нея.

Седнала на чаша чай и голямо парче от топящия се в устата й кекс на Кейт Дъркин, Алвира започна да замисля план за действие, целящ спасяването на къщата от лапите на семейство Бейкър.

— Не е ли ужасно да си помислиш, че трябва да притаяваш глас в собствения си дом? — попита Кейт.

— Онези двамата постоянно душат наоколо. Точно преди да дойдеш, сърцето ми едва не се пръсна, когато се обърнах и ги видях да ме наблюдават. Ето защо сега затворих вратата. — После погледна към копието на завещанието и въздъхна. — Предполагам обаче, че нищо не може да се направи. Като че ли всичко е в тяхна полза.

— Ще проверим — решително заяви Алвира и включи миниатюрния, си микрофон. — Имам много въпроси към теб, така че дай да започваме. Монсеньор е дошъл да те види на двайсет и седми, в петък. Той каза, че изобщо не се съмнявал на кого ще остави къщата Беси, макар да знаел, че не й допада много тук да има деца.

Кейт кимна. Меките й сини очи — уголемени от големите кръгли очила — бяха замислени.

— Знаеш я Беси — рече. — Беше толкова упорита и се оплакваше, че къщата нямало да е същата, когато из нея тичали някакви си хлапета. Но си спомням, че после се позасмя и каза: „Е, поне тогава вече няма да съм тук, за да чистя след тях — това ще е твое задължение, Кейт.“

— Това било в петък, на двайсет и седми, нали така? — попита Алвира. — Как се чувстваше Беси през уикенда?

— Уморена. Сърцето й вече се предаваше и тя го знаеше. Поиска да й извадя синята рокля и да я изгладя. После ми каза, когато настъпел моментът, да й сложа и перлите. Не били ценни, но били единственото бижу, което й подарил съдията, освен венчалния пръстен, разбира се, и не си струвало да оставя тези неща на някого. После добави: „Знаеш ли, Кейт, Алойшъс беше много добър човек. Ако се бях омъжила за него като млада, сигурно щях да имам деца и нямаше толкова да се ядосвам за драскотините и следите от пръсти.“

— Това е било в събота, нали? — попита Алвира.

— Всъщност в неделя.

— Значи в понеделник би трябвало да е подписала новото завещание. Не си ли я чула да трака на машината преди това? Какво си помисли, когато пристигнаха свидетелите, за да присъстват на подписването?

— Изобщо не съм ги видяла — поклати глава Кейт. — Нали знаеш, че в понеделник и петък следобед винаги давам по два часа доброволен труд в болницата. Беси нямаше и да иска да чуе, ако й бях предложила да остана при нея. Пък и когато тръгвах, изглеждаше доста добре — седеше в салона на долния етаж и гледаше телевизия. Каза ми, че се радвала да се избави от мен за няколко часа. Че се чувствала чудесно и й омръзнало да ме гледа разтревожена.