Мери Кларк - През цялата нощ

На службата в седем часа сутринта в „Сейнт Клемънт“ обикновено присъстваха трийсетина души, предимно възрастни, пенсионирани енориаши. Но сега бяха коледните пости и броят на богомолците беше поне двойно по-голям. В кратката си проповед монсеньор Ферис говори за този период като време на очакване.

— Ние очакваме раждането на Спасителя — каза той. — Очакваме онзи миг във Витлеем, в който Дева Мария за пръв път видяла сина си.

Тихо ридание откъм редовете прикова вниманието към пейката до портрета на епископ Сантори. Там седеше красивата млада жена, която свещеникът по-рано бе забелязал на улицата срещу жилището си. Тя беше скрила лицето си в ръце и раменете й се разтърсваха. „Трябва да я накарам да разговаря с мен“ — помисли си той, но после я видя да рови в чантата си. Жената извади тъмни очила, сложи си ги, изтича по пътеката и излезе от черквата.

В девет и половина Кейт Дъркин започна да преглежда нещата в стаята на покойната си сестра. Щеше да е жалко да остави дрехите на Беси да висят в гардероба, когато толкова много хора нямаха какво да облекат.

Огромното легло с балдахин, което Беси в продължение на осем години беше споделяла със съдия Алойшъс Маър и от което бе отишла при своя Създател, като че ли безмълвно я укоряваше, докато Кейт вадеше рокли и сака от гардероба. Някои от дрехите бяха поне от двайсет години. „Беси винаги ми е казвала, че няма смисъл да ги изхвърля, защото някой ден мога да ги използвам — помисли си тя. — Като че ли не разбираше, че за да ми станат, ще трябва да порасна с дванайсет сантиметра. Чудно, че не е оставила и тях на Линда Бейкър“ — горчиво си каза.

Споменът за неочакваното разкритие от предишния ден и новото завещание накара очите й да се напълнят със сълзи. Когато нетърпеливо ги избърса и случайно хвърли поглед към бюрото на Беси, вниманието й беше привлечено от пишещата машина. Стори й се, че трябва да си спомни нещо, но какво?

Но нямаше време да се замисли. Чула шум зад себе си, тя се обърна и откри, че на прага са застанали Вик и Линда Бейкър.

— О, Кейт — мило каза Линда. — Толкова се радвам, че разчистваш нещата на Кейт заради нас.

На входната врата се позвъни.

— Аз ще отворя — заяви Вик Бейкър.

„Все още не сте собственици на къщата“ — помисли си Кейт, докато бързаше след него надолу по стълбището.

Миг по-късно видя приветливото лице на Алвира и я чу да пита:

— Тук ли е Кейт Дъркин, господарката на този изконен дом?

Лени се прибра в апартамента в полунощ и отиде на пръсти в спалнята си — почти разчистена от дрехите, които леля му шиеше — за да си легне.

Когато се събуди в девет часа сутринта, с изненада чу от другата спалня гласове. После си спомни, че е събота и Стар не е на училище.

Това също означаваше, че ако леля Лили не е била на утринната служба, сигурно още е в леглото. След онова лошо падане предишното лято тя вече не беше същата. Казваше му, че е добре, но я бе чул да обяснява на някаква съседка, че според лекаря припадъкът й бил предизвикан от лек удар. Каквато и да беше причината, старицата се беше променила.

Каза й, че бил във Флорида, където работил във фирма за доставки по домовете. Тя отговори, че много щяла да се радва, ако имал постоянна работа и че не трябвало да се безпокои за Стелина. „Естествено, че няма нужда да се тревожа за Стар — помисли си Лени. — Леля Лили ще се радва, ако никога повече не се появя тук. Е, онова, което й казах, отчасти си е самата истина — рече си, докато се пресягаше за пакета цигари. — Наистина се занимавах с доставки. Доставях малки пакетчета, които правят хората щастливи.“ Но бе започнало да става опасно, затова реши да се върне в Ню Йорк, да се издържа с някоя и друга дребна кражба и да опознае Стар. „Аз съм просто един мил, загрижен самотен баща, който живее в почтено жилище със старата си леля — помисли си. — И това е добре, защото така, когато Лили завинаги затвори очи, двамата със Стар поне ще се опознаем. И кой знае, може даже да успея да я накарам да работи за мен.“

Обмисли положението, докато допушваше цигарата си. После я угаси в табличката с шивашки принадлежности и реши да запали друга, за да е спокоен преди срещата с леля Лили.

Дори когато Стар все още беше бебе и я извеждаше на разходка с количката, леля му го гледаше с подозрение. Лени се усмихна на спомена за всички стоки, които можеше да разнася, докато хората се усмихваха и се радваха на прелестната му дъщеричка. Но винаги когато се прибираше вкъщи, Лили го засипваше с въпроси: „Къде се разхождахте? Къде си я водил? Завивките й миришат на цигари. Ще те убия, ако си я водил в някой бар.“ Постоянно го тормозеше.